18 ноември 2017

Цитати от "Императорът на тръните" на Марк Лорънс

"Императорът на тръните" отново е в превод на Милена Илиева (издателство Бард, 2014). Цитати от предишните две части може да погледнете тук и тук, а общо ревю за поредицата - ето тук. За този пост ми беше малко по-лесно да пренебрегна спойлерските цитати. :D Без повече предисловие ви оставям да им хвърлите едно око.

Има истини, които знаеш, но които не искаш да изречеш гласно. Дори сам на себе си не искаш да ги кажеш, в мрака, когато всички сме сами. Има спомени, които уж виждаш, а всъщност не. Неща, които си отделил настрана, докато станат абстрактни и изгубят значението си. Някои врати, отвориш ли ги веднъж, остават отворени.

Когато ножът опре до кокала, на върха му има място само за нас си.

Скръбта нараства, разлива се и заразява здравата тъкан. Времето лекува всички рани, но често ни изцелява твърде късно и с помощта на гроб, а докато сме живи, скръбта живее с нас, гори ни, а за да избягаме от болката, ние се въртим и гърчим. И гърчейки се, се превръщаме в различни хора.

Пристъпих към мястото, където бях видял Фекслър за последно, и си ударих десния палец на крака. Само преди ден експерт в мъченията ме беше изтезавал, пък макар и за кратко. Болката сега се оказа по-силна и по-неочаквана. Бръкнах дълбоко в запасите си с ругатни, до рамото чак, и извадих оттам една наистина чудесна серия от образци. Жалко, че я чуха само добичетата. След като известно време псувах и подскачах на един крак, клекнах да видя какво ме е осакатило.

- Веднъж чух един свещеник да дрънка за оная работа със спасението. Призоваваше ни да не униваме пред факта, че не можем да спасим всички от греховете им, достатъчно било да спасим онези, които са пред погледа ни. Такива са си свещениците. Лесно се отказват. Тръбят наляво и надясно колко са слаби, сякаш това е някаква добродетел. - Изплюх костилката. - Или си струва да спасяваш деца, защото са деца, или не си струва да ги спасяваш. Не позволявай действията ти да се определят от случайността, която поставя едно дете пред очите ти и скрива следващото. Ако си струва да ги спасиш, спаси ги, намери ги, защити ги, превърни го в свое призвание. Ако не, тръгни по друга улица, така че да не видиш онова, което си можел да видиш, обърни глава настрани, закрий с ръка очите си. Проблемът е решен.
- Ти би ги спасил всичките, нали? - обади се Леша от другата ми страна, съвсем тихо.
- Познавам един, който се опитва - рекох. - И ако не знаех, че е невъзможно, тогава - да, бих ги спасил всичките. Без половинчати стандарти. Някои неща не могат да бъдат срязани наполовина. Не можеш да обичаш наполовина. Не можеш да предадеш наполовина или да излъжеш наполовина.

Ала думите са просто думи и рядко обръщат човек от пътя му, освен ако той не иска да бъде обърнат.

Когато един човек не си прави труда да крие тайни от теб, значи си загазил.

10 ноември 2017

Сборникът "Наследници" от Ивайло Иванов

Всичко започна с една "Машина за истории"... Взех лист и химикалка и записвах всяко непознато име.  И така попаднах на произведенията на Ивайло Иванов в "Читанка". Започнах с първото, което ми попадна  – „Наследници”.  Оказа се любопитна и забавна история за неволите, които може да си навлече един богаташки син на католик покрай Ватикана. Остави ми добро впечатление, но не и повече от това. Е, после пък подхванах останалите разкази... и това беше достатъчна причина да помоля автора за копие от сборника „Наследници” – в случая на листа, защото не му беше останала повече от една бройка. Прекрасен жест е, че реши да я принтира (и да ми даде автограф)! А сега вече, за самите разкази...
Научна фантастика и фентъзи, български фолклор, човешка драма, малко религия, хорър нотки, хумор, маймуни и фокуси (или пък магия?) – всичко това го има в разказите, но и нещо много повече. Във всеки срещах по нещо различно – дали ще е змей или пък нова технология. То ме докосна не с оригиналността си, а с красотата на посланието. Защото понякога не е важно каква е историята - дали е впечатляващо нова идея или има обрат, който ще те изненада. В повечето случаи няма нищо от това и пак е прекрасно. За мен значение имат надеждата и вярата, които ги има из тези страници – под формата на мост, малко магия или пък очи, които гледат към най-високите върхове. В тези разкази има по нещо за силата на човешкия дух и мечтите, по малко за всичко, което ни се иска да вярваме, че е истинско. И още за доброто след лошия край и осъзнатите грешки – наши и чужди. Със сигурност ще пропусна нещо в това изброяване, защото всяка една история носи по частица от споменатото, но и безброй други свои особености.
И както във всеки сборник или цялостно творчество, има и разкази, които са по-слаби - като например "Верига". Не защото са разказани зле, а понеже бледнеят пред силата на други. Лично за мен „Татко” е най-впечатляващо откъм послание и смисъл. „По пътя незнаен”, където пророкувах целия сюжет още в първите редове, но пак останах изненадана (това ако не е антитеза! :D), „Пътища назад”, където по-скоро предусетих накъде отиват нещата.... те и още много също са сред любимите ми. Няма да обяснявам подробно колко сълзи се изляха. Има един момент, в който хем ти е тъжно заради края, хем се радваш, че си прочел един текст, който така да си резонира с душата ти.
А текстове има - не чак толкова много, поне на пръв поглед, но и не малко. Все още не съм изчела всичко, а и се надявам, че винаги ще има някое ново, което да ме зарадва.

Ето и някои линкове - с разрешението на автора, към различни произведения:
В "Читанка" - много от любимите ми разкази.
Разказът "Покоряване" - честно да си кажа, започва малко тегаво, но обезателно му дайте шанс.
Разказът "Реликт"