21 декември 2015

Жреци, които убиват

Н. К. Джемисин - "Луната, която убива"

Първото ми запознанство с Джемисин през страниците на фентъзи сборника "Епично". Там тя и нейният разказ ми станаха едни от фаворитите. Интересен свят, любопитни магии и малко хумор, поне според това, което аз усетих.

"Луната, която убива", която привърших днес, ме остави с някакви смесени чувства. В Goodreads вариант на чудене - колебая се между 3 и 4 звезди за книгата.
Древен Египет определено ми се струва благодатен за развиване на фентъзи светове. Предполагам, че още като начинаещ фентъзи и фантастико-любител, теми, свързани с египетските тайни, винаги са ми се стрували привлекателни. Мисля, че се държи отчасти на "Старгейт"... или дори не отчасти, а направо изцяло. Първият опит за фентъзи по темата обаче, творбата на Зелазни "Създания от светлина и мрак", беше голямо разочарование за мен. При все, че обичам Зелазни...
Джемисин пък ни представя един принц-фараон, жреци, отдадени на работата, свързваща ги с тяхната си богиня... и политически игри, поне донякъде. Проблемът е, че цялото съдържание на книгата ми се струва по-подходящо за някакъв вид... разказ, повест, нещо подобно. Действието да е развито във форма, в която да не е нужно да задълбаваме много в героите, да разбираме много за света, да можем да пропуснем някои части от случващото се, които хора като мен биха сметнали за важни.
Ето това е проблемът. Струва ми се, че нещата са твърде повърхностни. Може и да съм разглезена от Сандерсън напоследък, но щом не са на лице онези малки неща, които ме карат да съпреживявам с героя, или даже да се чувствам като част от "семейството"... Ами не се получава. Оставам извън рамките на представения свят, ставам непукист относно болката, която би следвало да трябва да изпитвам. Дори някои неща започват открито да ме дразнят. Ниджири например. Разглезено надуто момченце, което уж трябвало да израсне духовно пред очите ни или аз така си мисля. Загуби ме, мой човек... Особено пък ако знам, че трябва да те гледам още една книга... Мисля, че онзи, червенокосият, пак му забравих името, ще е по-интересен Бирник. Ами Сестрите? В онзи разказ от "Епично" ставаше въпрос за Сестра-той и, напомняйки ми за едно аниме, нямаше как да не се смея на нелепиците.
Ами какво остава за войната? Нещо там се водеше, докато изведнъж не превъртяхме удобно времето. Ами изненадите? Няма нужда от изненади. Всички просто се измъкват по магичен начин след половин страница "трудности". Хоп! Скачаме в съседната страна, говорим за много сериозната тема и оставяме всичко просто да си виси и... хоп, вече сме в нашата страна и след три дни мъка ставаме суперсилни пряко волята си... само дето моментът не беше достатъчно силен.

Потенциал има. Идеята е добра. И светът е интересен. Дори и аз лично да вярвам, че в късия разказ на Джемисин ще й е по-добре. То коя съм аз, че да издавам такива присъди, разбира се, но нали все пак се презастраховах с "лично" xD Само мога да сравнявам късото произведение с по-дългия опит за творба.
Все пак щом разказът й в "Епично" беше за мен толкова силен, сигурно има някакъв смисъл в моето... ъ... предложение. Там се забавлявах истински. Тук беше сухо... пусто... дори на моменти натоварващо? За последното не съм сигурна.
И защо, за бога, трябва да са две книги... то и за една нещата не вървят добре. Може би с по-наситено действие, обединявайки двете в едно, щеше да е по-успешно начинание... Тази мода да се пишат по хиляда книги не е нужно да бъде спазвана от всички. (Да де, то е цяло чудо, че тя не я спазва... засега. След време може да напише и милион еднотипни).

Е... аз като гаден бледолик северняк... нищо не разбирам в крайна сметка xD
Мисля, че ще е по-точно, ако поставя 3 като оценка. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар