04 януари 2016

"Норвежка гора"

Започвам новата година за блога си с нещо японско, за да не забравяме, че това е място, в което цари (понякога) един азиатски дух.

Една книга с много специфична атмосфера и дух. Книга, която по някакъв начин е далечна от нас, от нашите разбирания за света и хората около нас. Малко е странно да го казвам аз, но изучавам този азиатски свят, доколкото ми стигат силите, от много, много време. И вече съм се убедила отдавна, че Япония е различна, наистина е различна. Начинът, по който японците виждат света си, отношенията помежду им и начинът, по който възприемат себе си.
Понякога ти се струва, че са цинични, груби или говорят отвратителни неща... Понякога ти се струва, че трябва да им завиждаш, защото умеят да виждат красота в толкова малки и незначителни неща.
Те са странни, интересни и много далечни хора.
Същевременно са близки, истински и честни.
Всъщност, много е трудно току-така да пишеш такива неща. Аз в никакъв случай не наричам себе си специалист. Има много неща за Япония, които няма как да узнаеш. Дух, който трябва да почувстваш. Свят, който, предполагам, трябва да видиш...
Мисля, че току-що изписах една камара текст, достойна за сватбата на Джон Уотсън, стига да си пиян, докато рецитираш...

"Норвежка гора" беше коледният ми подарък, за който все още си подскачам... е, старая се да не е сериозно подскачане, за да не продъня къщата, но пък си е подскачане.
Още корицата е грабваща. Имам предвид онази по-горе. Толкова грабващо червено-бяла е, примесена с... бледо черно. Красива е!
И историята й е красива. Наистина!
Човек навлиза в един... традиционен свят, японски сайт. Книгите за Япония през 50-е, 60-е и 70-е са много необикновени. В тези години, когато влиянието на Америка е така силно, тази далечна страна е сякаш потънала в някаква особена тъмнина, примесена с много блус и много джаз, и още подобна музика. Почти не съм срещала история, която да се развива в споменатите години и която да не съдържа тези подправки. Както и много уиски, много цигарен дим и много странни хора. И много японски дух.
Един красив свят, който започва да се въздига от пепелта на войната и да открива нови хоризонти, стига да е възможно да се изразя така. Една нова Япония.

Нашият главен герой е герой на тази странна, нова епоха в Страната на изгряващото слънце. В годините на тази хаотична Япония. Той е обикновено момче, или не особено обикновено, понеже е изпълнен със самота. Но мечтае и обича. Обича едно момиче, което може би никога няма да му отвърне със същата любов. Едно момиче, чиято душа е болна.

Дори и днес все още има необясними за мен случаи в Япония, свързани с млади хора. Самоубийства най-вече. Аз не мога да разбера причините им. Самота, отчаяние... ами, добре. И все пак е невъзможно. Те, които са толкова задружни, те, които са толкова заедно, откъде точно при тях идва самотата?
Да, въпросът звучи глупаво, зададен по този начин. Но наистина е трудно... А една такава, нелепа и глупава смърт, едно такова самоубийство, белязва завинаги живота на Тору и Наоко. Преследва ги, преследва ги и продължава, докато не направят своя избор. Дали да продължат, оставяйки случилото се зад себе си... дали да последват мъртвия.
И какъв избор правят те?

За мен, съдейки от тази книга поне, Харуки Мураками е много японски автор. Разбира се, творбата му няма нищо общо с традиционните книги, но все пак споменах, че става дума за "новата" Япония. Всъщност, казвам това само защото някъде четох, че не бил типичният японски автор... което е чудно. Няма по-типичен начин на разполагане на диалога например. За бога, дори учебниците ми по японски са в такъв стил! Няма и други хора, които да говорят толкова, ама толкова свободно на интимни теми. Толкова сексуално освободено момиче! Чак имаше момент, в който не можех да повярвам докъде стигат възможностите й да говори на тази тема, без нито веднъж да се изчерви (защото при японците изчервяването си е за напълно отделна тема, повярвайте ми)!
Е, това е... книга за малко самота и един объркан живот... и за един човек, отдаден на някого. И верен на обещанието си. Защото когато японец даде клетва, той ще се опита да я изпълни докрай. Понякога не успява, но се учи. Учи се, че животът не приключва с това.
Нали?
Всъщност... не знам... може би читателят трябва да избере кое е най-доброто накрая...
Оставам с чувството на спокойствие, което ми носят японските истории, макар и понякога тъжни. Оставам с усмивката и с малкото тъга. Оставам със спомена за човек, вървящ безцелно из Токио, търсещ отговорите...

~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Като млад японист, няма как да не изразя и благодарността си за чудесния превод. За пръв път от много време виждам книга, изчистена от "сан", "кун" и "сама". За първи път виждам имената толкова правилни (проблемът "дз" на някои места си го премълчавам, вече сте чули много по темата... ако не сте, значи сте късметлии). Скърцах със зъби само заради ВАтануки, името на главния герой. Като млад коухай, искам да изразя скромното си мнение пред сенпаите, които и да са, независимо дали ме четат такива:
Японците нямат "ва", точно както нямат и "ла", "ли", "лу", "ле", "ло". (Японската азбука е сричкова азбука). Много добре знам, скъпи ми сенпаи, че знаете, че "ва" и подобните му са измислени само за да предават странните чуждестранни имена и съществуват само на катакана. Не вярвам японец през 60-те да кръсти детето си ВАтануки, подобни странни решения, включващи катакана, са характерни за наше време. Още повече, това е на човека фамилията. Значи задължително е с канджи, с йероглифи, значи задължително е нещо с традиционен корен. 渡拔? Така че защооо, защо... Защо трябва Wa, както предполагам, че е в английския вариант, да се превежда автоматично? Англичанина Walter да не би също да е Валтер? Да, може и да е, ама ако беше от съответната държава...
Ох... това беше единственото, което ми разваляше удоволствието. Наистина! Толкова мразя руските заемки, така ги мразя! Защо трябва нашите транскрибции да са по руски модел? Та нима не виждате какво правят руснаците с корейците, какво остава с японците! ЧЖоу, някой?!
Слушайте, хора! Четете, хора!

Няма коментари:

Публикуване на коментар