08 септември 2016

Лудост във Викторианска Англия

Да посетиш Викторианска Англия – да усетиш ужаса, да чуеш часовниците, да вкусиш отровния сладкиш, да се докоснеш до сърцето на безумец... докато Смърт те наблюдава през очите на дете.
През 1887 година червенокосата Мирър е затворена в часовник от лудия си дядо. Вътре в него тя се променя и получава нечовешки способности. Полицай на име Голиат я спасява и една година след срещата им двамата обикалят улиците на Лондон, за да премахнат необичайните сили на Мирър. Скоро обаче разбират, че са заинтригували владетеля на Подземния свят, господин Фингърс. Той изпраща своя слуга – Лъвхарт, за да отвлече момичето.
Има много лудост в тази книга. Лудост и безумен ред. Подреден хаос, без усещане за време, с много точни, но нетипични метафори, с хронология на събитията, която не спазва никакви правила, но също така е хитро и умело поднесена. Ишбел Бий има уникален собствен стил – смразява те, удивлява те, забавлява те, кара те да се замислиш. В книгата има и много гледни точки на различни герои – това мен не ме обърка, даже засили интереса ми към героите.

„Проклетият, красив, луд господин Лъвхарт. Вие сте изпълнен със сърца. Изскачат от очите ви, падат в краката ви като отрязани глави. Червата ви са червени панделки. Сърцето ви е роза. Виждам ви, господин Лъвхарт. Виждам какво ви е направил. Убил е част от вас. Погребал ви е под дълбоката земя, погребал ви е жив.”

Интересно е, че главният герой в тази книга е Джон Лъвхарт, а не са Мирър и Голиат. Това според мен е добро решение, защото несъмнено Лъвхарт е много по-нетипичен и любопитен персонаж от другите двама. Той е луд, жесток, лично за мен забавен с ужасните неща, които казва и върши, защото ги прави с такава непринуденост. И в същото време успява да бъде справедлив и героичен. Лъвхарт е пълен с противоречия и точно това обожавам в него. Като цяло ме впечатлиха повече отрицателните герои – например Тъмбълти, който е коравосърдечен убиец без капчица милост и не отстъпва по лудост на Джон. Направо настръхвах от зверствата, които вършеше. Любопитно е и да надникнеш в мислите на подобен психопат. Да не говорим за откаченото му хоби да събира зъби! Господин Фингърс пък не можа да ме спечели, защото е просто безмилостен, груб и лаком, без да бяга от образа на архизлодея. За Албърт също не мога да кажа, че ми допадна, но пък безспорно впечатлява с отвратителните си деяния. Инспектор Уайт пък е положителният образ, който нямаше как да не харесам. Той просто е роден за детектив, неподкупен и морален е... но също така разбира, че някои неща не могат да се свършат по правилния начин. Колкото до Голиат – той не бяга от типичния образ на добрия закрилник, а Мирър е симпатична, но доста пасивна героиня. Особено интересно е обаче да видиш Лондон през нейните очи – очите на дете, което вижда, но не разбира напълно ужасите около себе си и заради това ги приема за нещо нормално.

„В известен смисъл всички сме колекционери на чудатости.”

Колкото до нещата, които не ми допаднаха – малко са. Например финалът – прекалено лесно се стигна до него. Искаше ми се да има някакви трудности и напрежение, които да направят нещата по-сериозни. Прекалено бързият и сякаш претупан завършек не ме удовлетвори, но това не значи, че краят е написан зле.
Като за финал – допадна ми това, че историята е напълно завършена. Колкото до корицата и оформлението - просто страхотни! Не мога да се нарадвам на книжката!

Няма коментари:

Публикуване на коментар