25 април 2017

Цитати: "Изгубеният символ" и "Ад" от Дан Браун

Малко странно, че досега не съм правила пост с цитати за нито една от двете. Време е това да се промени... Може да погледнете ревю за "Изгубеният символ" тук, а за "Ад" - тук. :)
Преводач на двете книги е Крум Бъчваров.

"Изгубеният символ"
Научих се никога да не затварям ума си за каквато и да било идея просто защото ми изглежда странна.

- Не ми е известен начин да принудя човек да повярва в нещо, в което не иска да повярва.

... разбираше, подобно на древните, че ангелите и демоните са едно и също, взаимозаменяеми архетипи, въпрос единствено на полярност: ангелът-хранител, който побеждава врага ти в битка, се възприема от същия този враг като демон-унищожител.

"Технологиите на всяко следващо поколение опровергават откритията на предишното." И така беше продължавало през вековете. Колкото повече научаваше човек, толкова повече осъзнаваше колко малко знае.

Истината притежава сила. И щом всички се въртим около сходни идеи, те може би са верни... може би са записани дълбоко в нас. И когато чуваме истината, даже да не я разбираме, ние усещаме, че тя отеква в нас... вибрира с подсъзнателната ни мъдрост. Ние може би не научаваме истината, а по-скоро си я припомняме... разпознаваме я... като нещо, което вече е в нас.

"Ад"
Прости им, ще речете, защото не знаят какво правят. Но в историята настъпва момент, в който невежеството става непростимо престъпление... момент, в който единствено мъдростта има правото да опрощава.

Лудостта поражда лудост.

Отрицанието е важна част от механизмите на човека за справяне с живота. Без него ще се събуждаме ужасени всяка сутрин заради множеството начини, по които можем да умрем. Но вместо това нашият мозък блокира екзистенциалните страхове, като се фокусира само върху стреса, с който можем да се справим - като да отидем на работа навреме или да си платим данъците. Ако имаме по-големи екзистенциални страхове, бързо ги отмахваме и се съсредоточаваме върху простите задачи и ежедневните ни тривиалности.

- Това е хипотетичен въпрос - каза тя. - Би ли избил половината човечество днес, за да спасиш вида ни от изчезване?
Лангдън бе объркан от мрачната тема, която обсъждаха, и затова беше благодарен, че видя познатия червен флаг на каменната сграда пред тях.
- Виж - каза и посочи. - Стигнахме.
Сиена поклати глава.
- Точно както ти казах. Отрицание.

- Разбери ме. Не можем да си позволим частни самолети за автори на трудове по история на религиите. Ако смяташ да пишеш "Петдесет нюанса иконография", може да поговорим отново.

Но повярвай ми, просто защото човешкият ум не може да си представи нещо... не означава, че то не може да се случи.

Често изключителните умове, които могат да се фокусират повече от всички останали, го правят за сметка на емоционалната си зрялост.

Няма нищо по-креативно... и по-разрушително... от великолепен ум с цел.

21 април 2017

Цитати от "Физика на тъгата" от Георги Господинов

Има книги, за които просто не се чувстваш готов да пишеш. Не намерих думи за "Зеленият път", не намерих и за "Физика на тъгата". Затова пък имам много цитати за споделяне. Продължавайте надолу към лабиринта от цитати и внимавайте с минотаврите. :)

Плачът изисква въздух, плачът е едно дълго озвучено издишване на страх.

Отсъствието на думата не отменя страха, напротив, натрупва още повече, прави го още по-непоносим, премазващ.

Само в детството безсмъртието е възможно.

Ако човек положи известни усилия да изглежда нормален, ще си спести доста време, през което спокойно да бъде такъв, какъвто иска да е.

... тленното е по-трайно, тъкмо поради смъртта си, от онова, което е нетленно и не може да се възпроизведе.

Колко траят собствените ти думи?
- Колко траят думите ли - повтарям аз, защото не знам отговора. - Да приемем, че колкото дъха, с който ги изговаряш. Издишваш думата, толкова е лека, надуваш платната й и я отпращаш към пристанището на другия. Може да умре, преди да стигне дотам, да потъне по пътя, да се сблъска с флотилия от чужди думи.

Човек не подозира колко смърт е способен да произведе.

Нататък разговорът мина в жанра "двама стари познати си говорят, докато се питат кой беше този". Реторика на обходните маневри. Пиршество на общото и размито говорене. Умело избягване на минните полета от конкретни факти и имена. Не се сещаш името му, не знаеш работата му, не знаеш дори дали не се е припознал в теб и напразно ровиш в продънения чувал на паметта си. Тогава идва на помощ въздесъщият въпрос "Как си?". И всичко си отива на мястото, децата растат, ние стареем, ти хич не си мръднал, същият си (кой беше, дявол да те вземе), а бе така ще е тя, ами, айде, че аз бързам, айде, трябва да се видим някой ден...

Не можем да избягаме от онези, които сме забравили.

Как си - слабата омаломощаваща отрова на всекидневието. Няма открит отговор на този въпрос. Няма. Знам възможните отговори, но се гнуся от тях, разбирате ли, гнуся се... Не искам да съм толкова предвидим, да отвръщам "благодаря, добре" или "горе-долу, щом сме живи", или "а бе оправяме се още", или...
Не знам как съм. Не мога да бъда категоричен. За да ви отговоря подобаващо, трябва да прекарам нощи, месеци, години, да изчета вавилонски кули от книги, да пиша, да пиша... Отговорът е цял роман.
Как съм?
Не съм. Точка.
Нека това бъде първият ред. И оттук нататък да започне истинският отговор.

Писането в крайна сметка е и съхраняване на провали.

Напоследък и сенките напуснаха този град. Това е напуснат град, град без легенда. И колкото повече хора се изсипват тук денем, толкова по-напуснат изглежда. Напуснали са го собствените му мъртви. А това вече е непоправимо.

Лабиринтът е нечие вкаменено колебание.

Дадох си сметка, за пръв път с тази яснота (яснотата на януарския въздух), че онова, което остава, не са извънредните моменти, не са събитията, а тъкмо нищонеслучващото се. Време, освободено от претенцията за изключителност. Спомени за следобеди, в които нищо не се е случило. Нищо освен живота, в цялата му пълнота. Тънката миризма на пушек от дърва, капките, усещането за самота, тишината, скърцането на снега под краката, леката тревога на здрачаването, бавно и неотменимо.

Живи ли са онези, които сме били?

Незначителното и малкото - там се таи животът, там гнезди той. Странно, какви неща остават накрая да блещукат, последните преди мрака. Нито най-важните, нито... дори няма как да бъдат записани или разказани.

Старостта е свикване.

14 април 2017

Машината за истории печата чудеса

Изберете своята история, защото историите винаги се случват, понякога не точно на нас, често не точно сега, но винаги са нечия истина, сън или мечта, дори едновременно.

„Машина за истории” е събрала много и различни фантастични разкази. Всеки един разказ е отделна вселена, различен сюжет, различен поглед към света. Всеки един те отнася до ново кътче на Земята и Вселената, а понякога дори в границите на човешкото и нечовешкото съзнание. Или много по-далеч.
Историите в сборника включват наградените разкази от Конкурс за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян за 2012-2016г. Вътре обаче няма да намерите само произведения на млади или пък вече утвърдени автори. Има илюстрации на Калин Николов, поместени са и спомени на писатели за срещите им с Агоп Мелконян, а също и кратко интервю с него на тема фантастичната литература.
Някои от разказите в сборника (по-точно тези от 2014) вече ги бях чела, но още в момента на тяхното публикуване в Сборище на трубадури, така че нямах против да опресня паметта си. Останалите обаче за мен бяха непознати, както и техните автори. Много от тях получават първото си литературно отличие именно с награждаването си от този конкурс. И заслужават и други награди, защото наистина умеят да пишат.
А историите, които са написали всички участници, вълнуват. Ограничението за краткия обем на творбата съвсем не им пречи да разгърнат въображението си. В много от разказите се развива един привидно обикновен сюжет и едва последните редове преобръщат цялата ти представа за историята. И понеже във всички творби има по нещо фантастично, през цялото време се чудиш къде ще те изненадат. В други пък ти е ясно какво ще се случи. Но това просто няма значение, защото моментът преди края е по-важен. А понякога разказите нямат общо с познатото – авторът те хвърля на напълно непозната планета, говори ти за странни технологии, или пък ти представя сюжета от гледната точка на извънземно, което се опитва да разбере човека. Но не, не всичко се свежда до взаимоотношенията на хората с други форми на живот, с природата или пък на човек с човека. Понякога предметите също печелят главната роля. Дали обаче веднага ще откриете, че не човек ви разказва историята?
Моят най-любим разказ от целия сборник е „Шесто чувство” на Мишо Гръблев. И не само защото от него струи свеж хумор, въпреки че този похват изигра доста голяма роля. "Шесто чувство" ме спечели най-вече с нестандартната си история. Допадна ми, че всеки един от авторите, както Гръблев, се е постарал да потърси (и е намерил) по нещо оригинално за сюжета си. Или ако не оригинално, то поне правилния подход, с който да разкаже сюжета си.
Разбира се, както във всеки сборник, имаше и разкази, които не ме впечатлиха достатъчно. Други пък изобщо не ми харесаха. Но споделям мнението, че в „Машина за истории” всеки може да избере своята. Защото има от всичко и за всеки по малко. Всеки един сюжет е различен, всяка една идея в него е полет на мисълта и те отвежда до ново място. Но най-вече всички тези истории се докосват до теб и те карат да се вълнуваш. Дали ще оставят възхищение, тъга, страх или пък раздразнение, ако някоя творба не ти е харесала, няма значение. Важното е, че всяка е успяла да те развълнува. Нали това трябва да правят историите?

Винаги ми се е струвало, че е хубаво да разказваш истории. Това е форма на кротко психическо заболяване.
- Агоп Мелконян

13 април 2017

The Aesthetically Pleasing Book Tag

Видяхме този таг от Melly's Book Blog. Както винаги сме едни от последните, които го правят и сигурно вече ви е втръснало от този таг, но се постарахме да изберем малко по-нестандартни книги... или само така ние си мислим...

1. Най-добрата цветова комбинация на корица
 2. Най-хубава типография/шрифт на корица
3. Най-хубавата семпла корица
4. Най-хубавите последни страници
Не можем да ви ги покажем на снимки, но за нас това определено са тези на "Градът на сънуващите книги" и "Румо" от Валтер Мьорс.
5. Най-хубавата карта
6. Най-хубавите твърди корици
7. Най-хубавата задна корица
8. Най-добрите хедъри на глави
"Подвижният замък на Хоул" от Даян Уейн Джоунс.
9. Най-добрите илюстрации
"Абарат"
"Изкуството на Света на диска"
"Книга за гробището"
10. Най-хубавото гръбче
11. Любимата ти корица на рафтовете ти

08 април 2017

The Birthday Book Tag

Ето, че дойде и 8.04... Не мога да повярвам, че толкова бързо мина времето! Видях този таг от Melly's Book Blog - оказа се чудесен начин да отбележа датата. :) А сега направо към въпросите...

1. Преброй по рафта си с книги деня си на раждане и след това извади месеца си на раждане. Коя е книгата, на която спря?
"Тайната история" от Дона Тарт. Признавам си, че умишлено избрах да броя от една определена страна на рафта, защото там бяха подредени все книги, които много харесвам.

2. Ако можеш да прекараш рождения си ден с който и да било измислен герой, кой би бил и защо?
Лесно мога да отговоря, но съм си обещала да се старая да не се повтарям в таговете. Затова ще избера Хенри Уотън от "Портретът на Дориан Грей". Колкото до това защо... ами, просто си заслужава да беседваш с този човек. А и е удоволствие да го слушаш... особено, ако Колин Фърт се е въплътил в ролята. :D

3. Намери книга, която се развива през сезона, в който си родена.
"Двор от рози и бодли", разбира се! По-пролетно от това има ли? :D

4. Намери книга, която е с цвета на твоя рожден камък.
След кратка справка - диамант... Бързо се сетих за точната и ефикасно реших проблема. Даже май нахално буквално изпълних задачата...














5. Има ли поредица със същия брой книги като твоята възраст? Ако има, коя е тя?
Малко глупав въпрос между другото. "Колелото на времето" е най-дългата сага, за която се сещам, а дори тези книги не са чак 18...

6. Посочи книга, която е разположена във време, свят или страна, където би предпочела да си се родила.
Тук вече няма как да избегна повторението, но ще дам и още един пример. На първо място - остров Принц Едуард, Канада, заради "Анн от фермата "Грийн Гейбълс". Но също така и в Лонг Айлънд, този път заради "Великият Гетсби". Има особено очарование в онази Америка на Фицджералд.

07 април 2017

Но тя не може да отлети...

Вчера горе-долу по обяд хванах тази книга в ръце и вече не ми се искаше да я пускам. Тя е толкова елегантно и привличащо зловеща, благодарение на небезизвестния Живко Петров, че няма как да я подминеш просто ей така. Спокойно може да се каже, че той, заедно с издателство "Милениум" успешно са пленили още една пеперуда. (Да речем, че минавам за такава, да не издребняваме... понеже истината е, че според Градинаря съм по-скоро за витрина, ако изобщо се класирам за Градината...)

Той е влюбен в красотата. Търси най-изящните създания и им подарява пеперудени крила, след което ги пуска в своята райска Градина, за да се радват на живота, защото е тъй кратък. Пеперудите живеят кратко, нали?

Градинарят силно вярва, че постъпва правилно. Докосва се до мимолетното съвършенство за един миг... и после завинаги.
Смята, че разбира Пеперудите и че те разбират него...
Но...

Историята започва с Мая.
Тя и поне дузина други издирвани момичета са спасени от място, което похитителят им нарича Градината и където държи момичетата, белязвайки ги като "свои" като татуира на гърбовете им красиви пеперудени криле. Те стават Пеперуди и, макар че според него трябва да са истински щастливи, всъщност са негови затворнички и робини, а той е готов да извърши с тях и много по-жестоки неща...
Двама агенти на ФБР са натоварени със задачата да разпитат Мая - една от Пеперудите, спасена след откриването на Градината. Те трябва да узнаят истината за случилото се там, вътре... но това би станало само ако първо започнат да разбират самата Мая, която също крие живота си още отпреди Градината в тайна.

Агентите може и да са натоварени с тази задача, но за мен мистериозната Мая беше тази, която буквално поведе разпита. Макар и симпатични, агентите бяха просто фон и приятна публика за нейния разказ, присъстващи, към които тя да насочи думите си, макар че спокойно можеше да говори сама в празната стая и да я слушат зад стъклото. Те нямаше какво да разплитат. Дори нямаше особена нужда да задават въпроси. Тя вече беше решила да сподели. Е, да... понякога й беше нужно някой да й вдъхва смелост да продължи да се връща към спомените, защото кой би искал да си спомня ужаса от знанието, че Той те дебне, преследва, наблюдава... и сякаш очаква да удари часът ти да умреш.

Дот Хъчисън ни представя една мрачна приказка за едно място, пълно с красота, където няма дори искрица надежда. Животът е обречен там и Пеперудите залиняват, изпълнени с болка и страх, въпреки че пред мъчителя си слагат маски. Градината е зловещо място, където по някое време дори не можеш да си сигурен защо точно ти се иска да продължаваш да живееш. Може би просто навик... може би защото знаеш, че накрая Той така или иначе ще те убие и ти се иска да имаш тези няколко години, които са ти останали, защото така и така имаш право на тях.
Разказът на Мая едновременно звучи ужасяващо и хладно делово, сякаш е изчистен от силните емоции. И вероятно това го прави още по-вледеняващ.
Вече се е случило. Смъртта е неминуема и се приближава с всяка минута.
Градинарят дебне...
И същевременно се държи с "притежанията" си нежно и внимателно, сякаш са едва ли не негови дъщери. А в същото време се възползва от красотата им, от невинността им, от телата им. Нищо не може да го омилостиви. Нищо не може да го трогне, така че да пусне някоя Пеперуда да излети надалеч невредима. Всичките са негови. Всичките са в ръцете му до смърт... и често дори и след смъртта си. Той ги обича, без да му е нужна тяхната обич. Все пак са само пеперуди. Красиви създания, дори не истински човешки същества, които са достойни само за колекциониране...
Ето това го прави отвратителен и грозен. Извратен и болен. От ония, които се стремят към насилието, жестокостта и удоволствието ненаситно... а после спокойно отиват на вечеря с истинското си семейство. Той е богат и вероятно уважаван... но само да знаеха хората...
Мая ни превежда през тъмното и грозното. През спомена за свободата и стремежът към нея, дълбоко скрит, но все още не и изчезнал напълно. Може би, само може би... има път навън. Различен от смъртта. В бруталния микросвят на Градината лесно можеш да се пречупиш... или пък всички там вече са пречупени.

Все пак признавам, че на мен лично ама съвсем не ми допадна завършекът. По-точно разкритията на Мая за живота й преди и събитията около попадането й в Градината. В един момент думите й дори ми се видяха безсмислени. В друг момент си казах: "Ако е било така, както си мисля, ти можеше да направиш много повече". По някакъв начин тя сякаш сама провали разказа си, макар че в същото време може би е постъпила правилно.
Но всъщност не мога да сипя обвинения към героинята или да се ядосвам на авторката.
Може би всичко това е било лъжа. Животът на Мая сякаш е лабиринт от преплитащи се пътечки. Въпрос на избор е дали да вярваш, или да продължиш да се съмняваш. Така че... дори когато успява да прегърне болката си, момичето сякаш ни оставя нарочно да се чудим...


06 април 2017

Ангели и демони

Вярата е универсална. Конкретните ни начини за нейното разбиране са условни. Едни се молят на Иисус, други ходят в Мека, трети изучават елементарните частици. В края на краищата всички просто търсим истината, която е по-голяма от нас.

Изчаках един ден, преди на напиша ревюто, за да се уталожат бушуващите в мен емоции. Не се получи съвсем, все още ми е замаяна главата. Нямам представа защо се изненадвам, че книгата така ме порази. Изглежда допускам все едни и същи грешки с историите на Дан Браун.
Този път авторът ни е подготвил следната картина – Робърт Лангдън, професор по символика, е повикан да разгадае илюминатски символ... жигосан върху плътта на убит учен от ЦЕРН. Когато пристига в Швейцария, Робърт разбира, че това няма да е единственото убийство. Древното братство на илюминатите се е сдобило с ново оръжие, с което смята да унищожи най-омразния си враг – Ватикана. Заедно с Витория, дъщерята на убития учен, Лангдън ще се опита да предотврати хаоса. За целта ще трябва да се справи с много трудности. Светът на символите ще оживее, а един ловък убиец не смята да загуби.
Религия срещу наука – кое ще надделее, когато се изправят една срещу друга? Кое е по-силното – вярата в по-висша сила или логиката? И какво би станало, ако има научно доказателство за съществуването на Бог? „Шестото клеймо” задава и отговаря на много въпроси, но също така отправя един лично към теб. В какво точно вярваш ти? Аз все още не съм открила отговора, но най-прекрасното е, че тази книга ме накара да се замисля върху него, както всъщност направи и „Изгубеният символ”.
И всичко това, разбира се, е поднесено с необходимото количество загадки и напрежение. Рецептата, която винаги работи при мен и ме кара да се чувствам ужасно глупава накрая. В случая ми беше хрумнало, че съм разгадала част от загадката още в началото и после прозрях как истината отново щеше да ми извади очите. Но има някакво удоволствие в това да те преметнат и да те оставят без думи – особено по такъв стряскащ начин.
Книгата ми поднесе всичко онова, което очаквах от нея. Но не и преди да премина през вече познатата гама от емоции, която изглежда следвам винаги, без да ми прави впечатление. Разбира се, и тук се нервирах, че не ме хвърлят  в дълбоките води, а ме държат на повърхността – с една дума, липсваше ми това да си блъскам главата над някой казус. Затова пък накрая ме засипаха с такива.
Да не пропусна да кажа и колко ме развълнуваха героите. Хашишинът е просто отвратителен в мислите и действията си... и изключително много ме радваше. Няма логика в това, но също както Малах от „Изгубеният символ” и той ме привлече с гнусното си държание. Ако не беше герой на Браун съм сигурна, че щях да го мразя горещо. В хашишина има една особеност – той се оставя да бъде пионка в нечия игра. За разлика от Сила в „Шифърът на Леонардо”, тук убиецът се интересува само от своето отмъщение, което съвпада с това на илюминатите.
Карло Вентреска пък е... извънредно впечатляващ. Силната му, направо фанатична вяра има своя шанс да се изправи срещу злото и не го изпуска. Първоначално ми изглеждаше доста невзрачен и пасивен, докато не видях, че Ватиканът има в негово лице защитника, от който точно в този момент най-много се нуждае.
„Шестото клеймо” сблъсква двата полюса на магнита с огромна сила. Из улиците на Рим илюминатските клейма ще оставят своята следа. Хаосът ще обхване Ватикана, докато надеждата намалява с всяка изминала минута. И всичко това, защото един човек си е задал въпросите:
Ако не аз... кой?

Ако не сега... кога?
Ревю за:
"Шифърът на Леонардо" - тук.
"Изгубеният символ" - тук.
"Ад" - тук.

"Тъмните му материи"

Едва ли е нещо чак толкова изненадващо, но за "Тъмните му материи" не знаех кой знае какво. Бях виждала старото пълно издание преди години, в някоя от софийските книжарници, и го бях прелиствала в опит да преценя дали го искам.
Тогава от книжарницата си тръгнах, без да взема нищо (имам досадния навик да помня коя книга от къде съм взела, макар че не знам за какво ми е тази информация) и забравих изобщо за съществуването на това произведение.
Но не толкова отдавна издателство "Бард" преиздадоха същата книга, обединила трите истории на Филип Пулман в едно, само че този път с хубави твърди корици. Подобни тухлички винаги са ми харесвали (и винаги ми е било забавно как хората съсредоточено ме зяпат как ги чета в метрото) и, разбира се, любопитството ми пак се изостри.

Бързам да заявя, че ми е трудно да дам мнение за "Тъмните му материи". Веднага ми направи впечатление колко противоречиви мнения има за тази книга, като в същото време е обявена за една от любимите книги на британците в тяхната версия на "Голямото четене". По-късно си изясних какъв може да е случаят...
Нека първо да започна от това, че историята започва доста... стремително, някак изведнъж. Пулман ни запознава с една девойка на име Лира, която се промъква в стаи, където не й е разрешено и се скрива в един дрешник, когато се оказва, че могат да я заварят там. Ние не получаваме кой знае каква информация за Лира, тя просто се оказва в забранените стаи, където ректора на колежа, в който момичето очевидно живее, води изтъкнатите си гости. Всичко това не е кой знае какъв проблем, но аз пък много държах да разбера що за създание е приятелчето на Лира на име Панталеймон, което е демон, който си мени формите. Оказа се, че в нейния свят всеки си има по един демон, който служи по-скоро за талисманче, или пък е важна част от душата на всеки човек... в зависимост от това как разглежда читателят нещата. Светът на Лира ми се видя доста повърхностно описан в началото, където беше най-важно да навлезем в него. От друга страна - историята звучеше доста по-детски и по някакъв начин може да се счита, че беше представена от гледната точка на самата Лира, което пък я прави някъде около десет-дванадесет годишна... предполагам, че е някъде там, макар че постоянно си меня мнението относно този проблем.
И докато все още се опитвах да се ориентирам, се оказа, че гостът на ректора е не кой да е, ами някой си изтъкнат лорд Азриел, който случайно се оказа чичо на нашата Лира и който се завръщал от далечния Север с важни открития... които отново трябва да тълкуваме по-скоро сами.
Лорд Азриел е открил някаква мистична Прах на Север и професорите от колежа са истински шокирани. След разкритията обаче Лира удобно заспа и ни остави пак да тълкуваме сами случилите се събития.
(Между другото, някъде към този момент разбрах, че по първата книга на Пулман е правен и филм - "Златният компас" от 2007 г. В този момент го потърсих в "Гугъл" и открих, че от корицата на книгата ме гледат Даниел Крейг и Никол Кидман... Хич дори не съм забелязала... И това е Крейг! Никога нямаше да го позная... за първи път ми е наистина симпатичен... макар че не така си представях лорда, но това вече е друга тема.)

За да ви спестя още негодувания от моя страна, ще обобщя, че за мен книгата не е съвсем добре построена. На много места чувствах историята така, все едно изведнъж на Пулман му се е сторило много интересно да вметне, че из града се случва нещо странно и се е зачудил какво ли ще е, ако героите му също се намесят. Ето как Лира просто изведнъж се оказва на път към Севера, като продължаваше да си стои доста слабо представена като главна героиня. Това малко по малко започна да ме кара да губя вниманието си спрямо случващото се. За мен трябва да има поне един герой, който да можеш да опознаеш, за да можеш да преценяваш дали действа правилно или неправилно. Да ти дава някаква гледна точка, буквално казано - да те води за ръка в историята си. Лира не беше героинята, която ми трябваше, но общо взето тя е в самия център и затова се разбирахме лошо. В своята същност тя си е дете и... знам ли, сигурно аз съм загубила нещо детско в мен и изненадващите чудеса и удобства, които изникват от въздуха, вече са ми малко нелепи.
В същото време тя се оказва страхотно добра в тълкуването на странното устройство във формата на златен компас, което умее да показва истината. С него Лира изглежда три пъти по-мъдра, отколкото показва иначе. На мен това ми се видя като доста голямо разминаване в образа.

Струва ми се, че заключението ми трябва да гласи нещо от сорта "Твърде пораснала съм за тази книга". Мисля си, че наистина е така. Моите отрицателни отзиви са свързани със самото представяне на историята, но ако бях по-малка това вероятно нямаше никак да ми пречи. Нервират ме мненията на... други възрастни, от които "Тъмните му материи" е отнесла доста критика. Проблемът се корени в това, че по някое време става ясно, че главният злодей на Пулман се оказва Църквата... и от там нататък половината читатели стават супер ревностни католици, без значение дали досега книгата им е харесвала. (Та сигурно затова британците всъщност я харесват, нали католиците са много лоши xD). До едно време на мен конфликтът с Църквата всъщност ми беше най-интересен, но след това Пулман направи нещо с лорд Азриел (единствената ми надежда за търсения от мен герой) и госпожа Колтър... и ми стана доста тъжно, че пак се загубих.
Четох някъде, че някои хора не препоръчват да даваме тази книга на децата си, но аз пък казвам обратното. Винаги е имало конфликти, свързани с религията, независимо каква точно е тя. И ще ги има. Това, че в случая Църквата в "Тъмните му материи" наподобява толкова много католическата, не е причина да забраняваме цялата книга. А и в крайна сметка децата биха видели в тази книга едно невероятно магическо приключение, пълно с чудеса и цели нови светове за откриване. Със същия успех лошите можеха да са извънземни, тайнствени организации и прочее подобни, за децата щеше да е все едно, не е ли така? Те ще тръгнат по пътя, за да спасят заедно с Лира нейните приятели, отвлечени далеч в студения Север...

03 април 2017

Огледай се в мрака

Материалът е поверителен и одобрен единствено за... наша информация. Открит неотдавна и странно свързан със случай отпреди 25 години. Случай, включващ убийството на младо момиче в едно американско градче...

Като име "Туин Пийкс" ми навява чувство на някаква тревожност. Спомням си музиката и началните надписи, смътно дори и зловещата (поне за мен по онова време) реклама, на която често попадах (обожавах да гледам филми и сериали, което ставаше предимно с помощта на телевизията). Смътни страшни образи на същества в тъмното и следящи те очи. Реално не съм следяла сериала съвсем наистина, защото ме беше страх от него. Бях малка, а "Туин Пийкс" беше включен в серията злокобни предавания, към които спадаха и заглавия като "Досиетата Х" например. Много ясно, че бих предпочела нещо детско като "Покемон" или каквото и да било друго.
Разбира се, появата на книга, свързана с темата, веднага събуди любопитството ми и сега, вече поотраснала, вярвах, че ще видя всичко в нова светлина.
О, да, видях го в нова светлина.
Първият епизод на "Туин Пийкс" се оказа изключително разочароващ и чисто и просто ужасен. Подобна жалка актьорска игра не съм гледала от страшно много време и не мога да намеря оправдание за нея. И нищо не може да ме убеди, че нататък нещата ще се оправят, след като срещата ни беше такава катастрофа. Не, сър, благодаря. Предпочитам да си остана разглезена от модерните кино и телевизия, ако така ще стоят нещата.
Може би някога страшните неща по телевизията са били далеч по-малко, за да бъде "Туин Пийкс" страшен. В днешно време обаче...

И все пак съм горд притежател на "Тайната история на Туин Пийкс". Невероятно примамлива окото книга, със зеления й цвят, с твърдите й корици, с гръбчето, с хартията... накратко - с всичко. Издателство "Бард" просто си знаят как да привличат хората като мен. Особено ако включим и другия похват - "завий" това чудо в найлон и остави хората да точат лиги и да желаят да го разопаковат и да го разлистват, и да го държат в ръце, и да изпитват чисто удоволствие от всяко ново откритие, което направят. Богат снимков материал, тайнствени бележки, писма, доклади, лични дневници... обожавам такива книги!
Бях убедена, че мога да прочета тази книга без да се насилвам да гледам сериала преди това и наистина се оказах права. Тайната история идва при нас като предвестник на продължението на "Туин Пийкс" на малкия екран и е логично да се появят хора като мен, които са или разочаровани, или мързеливи, но все пак имат желание да надникнат в това градче по някакъв начин.
Да, разбира се, ще кажете, че ще се появи някой герой, за който няма да ми е ясно кой е и така нищо няма да излезе... но аз пък ще кажа, че книгата разглежда достатъчно подробно биографиите на лицата, които изглежда трябва да ни интересуват, така че не видях никакви пречки.

Представена ни под формата на досиета, бележки, тайни доклади и лична коренспонденция, "Тайната история на Туин Пийкс" вълнува. Може би за първи път разбрах, че в тази история може да има истинска загадъчност, истинска мистика. История, чието начало е някъде още преди хората да населят оная пуста земя, която по-късно се превръща в градчето Туин Пийкс. История, включваща в себе си индианци, убийства, мистични култове и вярвания, (може би) мистични срещи от третия вид.
Самото начало на тази своеобразна история вече те е спечелило.
Откриват една тайнствена кутия, забравена през времето. И в нея - куп бележки. Някой, наричащ себе си Архиваря, е оставил всички тези документи за градчето Туин Пийкс и жителите му на произвола на съдбата... или може би не? Той явно знае много за града и жителите му. Вероятно е един от тях...
За мен нямаше особено голямо значение кой е, тъй като, както се видя, откъснах книгата от връзката й със сериала и я четох като самостоятелно произведение, вероятно точно както трябва и да се направи. Мен ме вълнуваха повече мистериите. Някои от тях се залепиха за мен и все още мисля за тях и преобръщам в ума си фактите, с които разполагам. Тук няма истински отговори... или поне още ги няма. Това е една от причините да имам интерес към новия сезон на сериала. Може би ще разбера дали моите догадки са верни. Може би ще ми бъде отговорено на някои въпроси. Може би ще имам да задавам още доста въпроси.
Не отричам, че сега може да не разполагам с цялата картина. Може и да е така, но всъщност не чувствам да съм изгубила каквото и да е. Спечелих си среща с една прекрасна книга, пълна с мистерии, какво по-хубаво от това? А книгата наистина умее да те потапя в себе си. Още първия ден без да се усетя бях прочела към 100-130 страници, сякаш за един миг... а "преживях" толкова много. Да, определено твърдя, че "Тайната история на Туин Пийкс" е изключително удоволствие не само за окото, но и за душата.
Сега знам, че съм имала някакво право да изпитвал тревожно чувство, чувайки името. Непознатото често е страшно, а в националния парк близо до града като че ли има повече от едно непознати и древни неща...

31 март 2017

Книжните ни срещи през март 2017~

Мина цял трети месец от 2017!
И това е вече характерното ни резюме на прочетенето~

Бари Айслър - "Парола за достъп"
В точно този момент не мога да кажа, че това е моята книга. Принципно може и да е добър трилър, а и авторът се е ровил доста, за да го направи по-близък до реалността. На мен обаче ми се видя... обикновен. Доскуча ми към средата. Прецених, че трябва да се прехвърля на друг жанр.

Елизабет Ръдник - "Красавицата и Звяра"
Почти не познавам човек, който да не знае приказката "стара колкото света". Тази книжка на издателство "Егмонт" е адаптираната версия на филма. Историята е каквато си я знаем, но не бях впечатлена от уменията на авторката. Дори приказките могат да са очарователни и красиви, ако разказвачът е майстор, а тук... Бел особено е представена ужасно като персонаж. (Тя и Ема Уотсън не ми хареса във филма... сега ме убийте с камъни xD).

Дан Браун - "Шифърът на Леонардо"
Единственият ми сериозен проблем с „Шифърът на Леонардо” е, че ми липсва онази философска нишка в сюжета, каквато открих в „Ад” и „Изгубеният символ”. В историите на Браун харесвам именно това - че те оставя да разсъждаваш върху някой казус, докато в същото време действието върви шеметно. Но пък тайната на Ордена, която се разкри впоследствие, беше толкова любопитна, че просто спрях да мрънкам.
Прочетете повече: тук.

Лави Тидхар - "Централна станция"
"Централна станция" е чудесно киберпънк пътешествие за мечтатели в бъдещето. Там, където социалните мрежи са вече в самите нас, където древните роботи са "живи" създания, където целият свят Отвъд е толкова близо, че можеш да го докоснеш с ръка. Независимо дали "отвъд" е светът отвъд галактиките или става въпрос за онзи, дигиталният, където бродят почти магически разумни същества, изградени от кодове и дигитална информация. И може би от нещо друго, което и на тях вдъхва... живот.
Прочетете повече: тук

Луис Монтеро - "Градът на светите хора"
Луис Монтеро е действал с голям размах, безспорно. Неговата история се променя заедно с героите си и всеки път става все по-мащабна и по-сложна. Преплитат се митове и легенди, образи и идеи, за всички от които можеш да повярваш, че са истина. Ако така избереш.
Прочетете повече: тук

Марк Лорънс - "Ключът на лъжеца"
В тази част от поредицата Джалан трябва бързо да напусне Севера и да се отправи със своя смел викинг към топлия юг, където същият този смел викинг иска да предизвика съдбата. Това е поход към смъртта... и то даже доброволна. Джалан не е особено навит, но все пак от друга страна се прибира вкъщи, така че не е толкова лошо. Или може би не трябва да е...
Недялко Славов - "432 херца"
Хич не ме бива за интелектуалец. Разбирам темите, но философската част от мен (която единствена може да работи с текстове от този тип, неопределимите) едва ги изтърпява. Очаквах друг тип мистика. Антиутопия, реална и истинска история, вместо кратки глави с (по мой личен стандарт) напушени въодушевени излияния по случайна тема. Извинявам се на феновете, но все пак смятам, че има и по-достойни за награди книги...

Пиер Певел - "Драконът на Арканите"
Тази част беше много по-добра от предишната, но съвсем не толкова задоволителна. Отново се разтягаха локуми, а героите не ни разкриха нищо ново от себе си. Въпреки това имаше интересни моменти и любопитни разкрития в края. Завършекът ми допадна, най-вече съдбата на героите (макар нещата да не бяха розови за всички).

Питър Бийгъл - "Последният еднорог"
Предполагам, че щях да я харесам много, когато бях по-малка. Хубава е, но не ми е попаднала навреме.


Робърт Дж. Бенет - "Град на стълби" и "Град на остриета"
Бивши роби стават владетели, а бившите владетели се изправят срещу тях.
Боговете са мъртви или почти, а под реалността живее друга реалност....
Прочетете повече: тук

Робърт Л. Стивънсън - "Доктор Джекил и господин Хайд / Островът на съкровищата"
Прекалено кратка ми се стори историята за Джекил и Хайд, но в нея има много очарование. :) И идея, която притежава потенциал да се доразвие. Колкото до "Островът" - оказах се вече твърде пораснала за нея. Освен това стилът на Стивънсън според мен не е подходящ за детска книга - обременява я.

Стивън Кинг - "Зеленият път"
Не мисля, че който и да е Книгоядец тук се чувства готов да говори за подобен тип шедьовър, с най-голяма искреност го казвам...
Затова не ревю, а цитати може да прочетете тук.

Хейним Суним - "Нещата, които можем да видим само когато намалим темпото"
Ти си в центъра на света си и ти преследваш щастието си. Понякога на пътя ти се стоварват канари нещастие и трудности, но ако си се научил как да се пазиш, ще излезеш по-мъдър от другата страна на пътя. Понякога е страшно трудно, но няма нищо невъзможно, стига да го поискаш. За подобни неща говори Хейним Суним тук и не го прави по начина, по който би изнервил човек като мен. Не наставлява, не настоява, не обучава на всяка цена. Той просто излага своите мисли за това, което е около него и как го вижда самият той. От там нататък преценяваш ти. Можеш да не си съгласен с него и да оставиш книгата на първата страница. Може да не си съгласен и да я дочетеш. Може да си наполовина несъгласен... схващате мисълта ми.

Посрещаме април с "Нощен патрул" на Сергей Лукяненко и "Шестото клеймо" от Дан Браун

30 март 2017

И така се затваря кръгът

Навън с уверени крачки пристъпва пролетта и слънцето все повече се усмихва, вместо да се крие, а аз пък...
Аз се промушвам сред невъзможната зелена плетеница на джунглата, страхувайки се от всеки неестествен шум, защото в него се крие сигнал за опасност. Това е място, където животът изглежда невъзможен... и все пак следвам пътя на индианците. Ужасно влажно е и всяка моя стъпка би могла наистина да ме убие...
Но продължавам да следвам Търсачите по тайните пътища из джунглата.
Към края на едно невероятно приключение, към откриването на една истина, каквато и да се окаже тя.
В търсене на Града на светите хора.

И дори това кратко описание на моето положение е съвсем недостатъчно, за да опиша всичките си преживелици по време на (а може би и след) четенето на "Градът на светите хора" на Луис Монтеро. Издателство "Бард" успяха да зарадват мен и, предполагам, всички останали любители на приключенските романи, като не ни държаха твърде дълго време в напрежение за края на историята.
Защото трите книги за Търсачите са едно всепоглъщащо приключение, прекрасно и увлекателно, изненадващо и изключително мащабно. Луис Монтеро е страхотен разказвач, разгърнал пред теб една история от зората на времето, в която по собствено желание се гмурваш с главата напред. Това е една приказка за вълшебства и царе, богатство и власт, истини и лъжи. Приказка, в чийто край те чака Името на имената, истинското име на Бога от древните притчи. Магията да притежаваш целия свят, изписана на една маса, принадлежала някога на мъдрия цар Соломон. И кое може да е по-голямо предизвикателство за един търсач, ако не отговорът на една легенда. Все едно е какъв е търсачът. Само любопитен, търсещ власт, търсещ отговори, търсещ истината, желаещ просто да разкрие тайната...

Много е вероятно вече да съм споменавала колко се влюбих в книгите на Луис Монтеро. В тях намерих толкова много неща, които правят една книга незабравима за мен. Тайната, приключението, историята, загадките и кой знае още колко мънички елементи с голяма стойност за моето сърце на... търсач. Макар да не обичам да слагам подобни етикети и прочее, с голяма доза увереност мога да заявя, че и трите книги от поредицата са за мен най-добрите приключенски романи, които прочетох в последните месеци. Добре, ще добавя и "засега", но си знам, че това толкова специфично чувство на безумна радост от прочитането на тези книги, ще ме държи много, много дълго.
Прекрасният микс от история и мистика продължаваше да ме впечатлява и в "Градът на светите хора" така, като ме впечатляваше и в предишните две части. Може би сега съм доста опиянена и вече ще звуча като спечелила от лотарията щастливка, но си признавам, че сега уверено мисля, че не открих слабости в книгите на Монтеро, нито едно разочарование (съвсем леко раздразнение от някои герои, може би, но какво щеше да е едно приключение, ако всичко беше по мед и масло?).
Луис Монтеро е действал с голям размах, безспорно. Неговата история се променя заедно с героите си и всеки път става все по-мащабна и по-сложна. Преплитат се митове и легенди, образи и идеи, за всички от които можеш да повярваш, че са истина. Ако така избереш. История между приказка и реалност, търсенето на легендарната Маса (ах, тази проклета мебел!) умело включва в себе си и по малко история, философия, дори математика. Че даже и малко Индиана Джоунс, Джеймс Бонд, понякога и малко от Шерлок Холмс за подправка. Толкова елегантно, че пленява. А кой знае още какво можеш да откриеш...

Не ви ли е чудно защо в началото на този текст се прокрадвах в джунглата?
Едно търсене може да те отведе на много, страшно много невероятни места. Невъзможни места. Така е дори и в реалността, когато търсиш пламенно, защото ако не го направиш, животът ти изглежда безсмислен.
За онези, които откриват, винаги са нужни още тайни за разкриване...

Сега ми е едновременно тъжно, че всичко свърши и се чувствам окрилена от щастието да се докосна до подобна история. Има книги, които се оказват специални за теб, защото те пленяват - ето един прост факт от мен в случай, че има още хора, които не са го открили... макар че се съмнявам.
"Градът на светите хора", историята на Търсачите изобщо... моля се само да има повече книги като тези.

~~~~
Малко по-кратко и семпло мнение за предишните две книги можете да видите и тук.

22 март 2017

„Шифърът на Леонардо” от Дан Браун


„Шифърът на Леонардо” е поредната книга, която чета от Дан Браун – писател, който наскоро стана един от любимите ми. Спогледахме се с онзи господин на корицата под обложката... и нещата бяха ясни. „Шестото клеймо” щеше да почака малко.  Падам си по подобни корици и това си е. Освен това снимковият материал, който е включен в изданието, доста ми помогна да се пренеса мислено на местата, където се развиваше действието. Придобих навика сама да търся изображения, които да ми покажат нагледно обсъждания артефакт или сграда, а сега определено чрез снимките беше доста по-удобно. Но нека видим какво е поредното приключение, което ни е подготвил Браун.
Професорът по религиозна символика Робърт Лангдън този път е в Париж. След лекцията, която изнася, той има среща с уредника на Лувъра – Жак Сониер. Уредникът обаче е намерен мъртъв, а уликите на местопрестъплението са шифрован код. Заедно с криптоложката Софи Нево, Лангдън се опитва да разгадае тайнствените знаци. Те ще го доведат до напълно неочаквани места и идеи, ще му покажат, че много е заложено на карта. Една древна истина е на път да бъде изгубена. Робърт трябва да разбере каква е, защото ако не бъде запазена, Орденът на Сион ще е водил безсмислена битка векове наред, в името на нейното съхраняване. Но онези, които не искат тайната да бъде узната, ще направят всичко възможно, за да спрат професора и Софи. Шеметната надпревара с времето започва...
Обичате ли древни загадки, конспиративни теории, тайни организации и обреди, докато сюжетът се развива динамично? Дан Браун отново ни поднася по много от всичко това – и най-вече разбулване на масовите заблуди по религиозни въпроси. Аз лично се впечатлявам от всяко късче информация в романите му, а и по принцип, тъй че тук останах доволна.

Онези, които заплашват Господ с меч, с меч ще бъдат посрещнати. Непоклатимо и непоколебимо.

Както в „Изгубеният символ”, така и тук главната тема е религията. Но „Шифърът на Леонардо” набляга повече на нещата, които е скрила Църквата от обикновения човек – още в самото утвърждаване на християноството. Хора като Леонардо да Винчи са представили част от истината в творбите си. Но каква всъщност е тази истина? Честно казано, Браун така убедително представя фактите, че може да ме накара да повярвам в какво ли не. И не само тук, а и в другите си произведения. Когато оплетеш толкова много истини, лъжата малко се размива.
А от преплитането  на Ордена на Сион, Opus Dei и Винчи в един роман могат да се получат интересни неща.
Единственият ми сериозен проблем с „Шифърът на Леонардо” е, че ми липсва онази философска нишка в сюжета, каквато открих в „Ад” и „Изгубеният символ”. В историите на Браун харесвам именно това - че те оставя да разсъждаваш върху някой казус, докато в същото време действието върви шеметно. Но пък тайната на Ордена, която се разкри впоследствие, беше толкова любопитна, че просто спрях да мрънкам. Браун ни дава възможност да се досетим какви ще са последствията от евентуалното й разкриване, а това определено придава тежест на цялото лутане на Лангдън из света на символите. Въпреки това отнех една звездичка от оценката в Goodreads. В тази книга има всичко, което харесвам в романите на автора, но не открих онази задълбоченост, която очаквах да намеря. Такъв проблем имах и с „Метеоритът”, но ако трябва да сравня двете, „Шифърът” е на по-високо ниво.
Впечатление ми направи и друго – обикновено героите антагонисти в прочетените от мен книги на Браун, са винаги онези, които следват своите собствени амбиции. Докато тук появилият се още в първите страници Сила е по-скоро последовател. Неговите действия бяха контролирани от хора, които стояха твърде много в сянка. Разбира се, когато дойде моментът за разкритията, аз пак се чувствах като първата глупачка. Винаги, винаги успява да ме подведе. Въпреки че се научих да очаквам обрата в сюжета, до последно не мога да разгадая какъв ще е той. Колкото до Сила като персонаж – той е някак симпатичен. Най-вече заради чистата си вяра в собствените си убеждения, в праведната Църква и онзи, който е спасил животът му и го е направил човек. Въпреки това нещо определено не ми достигна. Авторът не разви неговия образ, а предполагам, че ако поне имаше по-сериозно участие, щях да намеря повече думи за коментар. Същото мога да кажа и за Софи – на нея се обърна известно внимание, но женските образи в книгите му пък са ми безлични. А и по принцип трудно се впечатлявам от тях, така че не мисля да отнемам точки в тази графа.
„Шифърът на Леонардо” е един динамичен трилър, който поднася на всяка страница любопитна информация и напрежение. Поех голяма доза именно от напрежението и това ми пречеше да оставя книгата настрани. Историята е увлекателна и се замислям дали да не я съпреживея отново чрез филма. С риск после да го заклеймя както екранизацията на „Ад”...

Ревю за:
"Шестото клеймо" - тук.
"Изгубеният символ" - тук.
"Ад" - тук.  :)

21 март 2017

Цитати от "Глинени крака" на Тери Пратчет

Цитати от "Волният народец" и "Въоръжени мъже" може да намерите тук.
Днешният пост е свързан само с "Глинени крака"; преводът е на Владимир Зарков.

Не с отхвърляне на невъзможното се стига до истината, колкото ще да е невероятна, а чрез несравнимо по-трудния процес на отхвърляне на възможностите... една по една.

Ветинари успя да опитоми Анкх-Морпорк точно както се дресира куче. Взе един от по-дребните хищници сред множеството други зверове наоколо, удължи зъбите му, укрепи челюстите му, разви мускулите му, сложи му нашийник с остри шипове, напълни му стомаха с най-отбрано месо, а после го насъска да захапе света за гърлото.
Накара всички шайки и групички да проумеят, че е по-добре редовно да си режеш парче от тортата, отколкото да я налапаш цялата заедно с ловко пъхнатото в нея кълцано стъкло. Принуди ги да си научат урока - малкото парче е особено вкусно, ако тортата расте непрекъснато.

- Най-лошото е - добави след малко, - че всеки иска някой друг да му прочете мислите и да нареди света според желанията му.

Объркан и разтревожен съм. Значи първата ми работа е да прехвърля грижите си и върху околните.

- Атеизмът Също Е Религиозно Убеждение - избоботи Дорфл.
- Не е! - разгорещи се стражник Визит. - Атеизмът е отрицание на боговете.
- Следователно Е Убеждение По Религиозни Въпроси - заключи големът. - Всъщност Истинският Атеист Мисли Непрекъснато За Боговете, Макар И Чрез Отрицанието. Затова Атеизмът Е Особена Форма На Вярата. Ако Атеистът Искрено Не Вярваше, Не Би Си Губил Времето С Отрицанието.

Преди хилядолетия древната империя бе наложила на всички съседи своя Пакс Морпоркия с недвусмисленото послание: "Не се бийте с нас, защото ще ви затрием". Този път пипаха по-изтънчено. "Щом желаеш да се сражаваш с нас, ще поискаме да си изплатиш ипотеката. Между другото копието, с което се каниш да ме мушнеш, ми принадлежи. Дал съм ти пари и за щита, с който смяташ да се предпазваш.  И свали купения от мен шлем, когато дръзваш да ми говориш, нещастен дребен длъжнико!"

- Значи Когато Смъкнеш Веригите От Хората, Те Веднага Си Изковават Нови?
- Да, туй май е едно от основните човешки занимания.

Лорд Ветинари беше всеизвестен с великолепната си памет. Но нали всеки си записваше? Няма как да запомниш всяка дреболия. "Сряда: в 3 часа следобед терор, в 3 и четвърт почистване на ямата със скорпионите..."

- Или Всички Дни Са Свещени, Или Нито Един. Още Не Съм Решил.

- Шлемът мъничко се различава от короната. И да го свалиш, пак го усещаш на главата си.

19 март 2017

Цитати от "Майстора на куполи" от Елиф Шафак

Ревю за книгата може да намерите тук. Преводът на книгата е от Красимира Абаджиева.

Странно, но лицата, които са от плът и кръв, изчезват, а думите, плод на дъха ни, остават завинаги.

- Ваше Височество, откакто съм дошъл тук, не съм чул някое животно да нападне човек. Освен ако не е оставено да умира от глад. Ако не ги дразним, те не биха ни сторили зло. Ала хората не са като тях. Гладен или не, човекът върши злини. Къде ще спиш по-спокойно? До сит непознат или до сит лъв?

Онези, които се заобикалят с ласкатели, не прощават на честните и откровените.

Човек с библиотека е човек с хиляда учители.

Решенията са овце, а навикът е овчар.

- Не е ли странно, че хората от една професия са и най-заклети врагове? - почуди се Леон. - Колкото по-близки са талантът и домогванията, толкова повече е ненавистта.

Според Джахан безразсъдното упорство беше проклятието на прекалено амбициозните хора. Толкова бяха сигурни в начинанията си, че не се вслушваха в чуждите мнения и така спираха полета на ума си, докато по-посредствените, които се учеха от събитията и от хората около себе си, го развиваха и крачеха напред.

Градовете са като хората. Те не са направени само от камък и дърво. Те са също от плът и кръв. И кървят, когато са наранени.

Може би прекалената близост води до слепота, докато разстоянието осигурява обективност.

- Има неща, които са в моите ръце, а други не са. Не мога да спра разрушенията. Но мога да продължа да градя.

Градяха с години и разрушаваха за ден. Безценното днес бе презряно на другия ден. Всичко зависеше от прищевките на съдбата, а съдбата бе толкова капризна...

Той все още не знаеше, че значимостта на вярата не зависи от непреклонността и силата й, а от способността да я загубиш, но отново и отново да си я възвърнеш.

- Ако някога те обземат колебания, помни, че всяко нещо си има причина и обяснение.

На света има два вида хора. Едните търсят щастие, а другите справедливост.

Живеем, трудим се и умираме под един и същ невидим купол. Богати и бедни, мюсюлмани и християни, свободни и роби, мъже и жени, султани и махути, майстори и калфи... Уверих се и вярвам, че има само една форма, която отразява всемира.
Куполът.
В него изчезват всички различия и звуците на радост или страдание потъват в тишината на всепоглъщащата любов. Когато мисля за света по този начин, усещам, че губя посока и не знам къде свършва миналото и къде започва бъдещето. Къде е Запад и къде е Изток...

18 март 2017

Цитати: "Волният народец" и "Въоръжени мъже" от Пратчет

Време е да обърна внимание на друг мой любим автор - Тери Пратчет. :) Ревю за "Волният народец" може да видите тук. Започвам именно с нея...

"Волният народец" (преводът е на Катя Анчева)

- Че то що е магия, а? Сал ръкомахаш с неква пръчка и дърдориш разни магически слова. Що му е толкоз умното на туй? Га видиш кое как е обаче, ама верно да видиш кое как е и тогаз да му фанеш чалъма, е те туй си е истински майсторлък.

На мъртвите не им трябват сълзи. Ние плачем за себе си.

Нищо чудно, че бленуваме наяве и насън. Да си буден и да виждаш цялата реалност... никой не би могъл да издържи това за дълго.


"Въоръжени мъже" (с превод на Владимир Зарков)

Анкх може би е единствената река в света, върху която разследващите могат да очертаят с тебешир позата на трупа.

Никой клоун не е забавен. Ето смисъла на битието им. Хората се смеят на клоуните, но само защото са нервни. Предназначението на клоуните е да ги гледаш и след това всичко друго да ти се струва напълно приемливо в сравнение с тях. Приятно е да научиш, че някой е в още по-окаяно положение от теб. На дъното.

ССПГ Диблър имаше какви ли не недостатъци, но поне от расови предразсъдъци беше лишен. Харесваше всекиго, стига да има пари, независимо от цвета и формата на ръката, която ги подава. Защото Диблър мечтаеше за свят, където всяко разумно същество може да крачи гордо, да диша свободно, да се стреми към живот, права и щастие и да върви към прекрасното ново утро. Разбира се, при условие че си купува и нещо топло от неговите подноси.

- По-добре е да запалиш свещ, отколкото да проклинаш мрака.

Отдавна се бе убедил, че всеобхватното отрицание е по-безопасно от рискованите уточнения.

16 март 2017

Градове на боговете

Някога Континента е властвал над цялата земя, дори отвъд океаните и моретата. Бил непобедима сила. Защитавани и благославяни от Боговете, континенталите имали всичко.
Но империи се създават и унищожават, колелото се върти и всичко има своя край.
Един ден робите решили, че е време да се надигнат.
Днес Боговете са мъртви, благодарение на вече почти митичния кадж на Сейпур, а Континента е в руини.
Сейпур е новата сила. Бившите роби сега са господарите.
Сейпур изглежда има желание да управлява мъдро и добре. Крачи уверено към модерността. Хората, които никога не са били защитавани от свои богове имат свои начини да оцеляват. Парните машини, телеграфът, електричеството, автомобилите - всичко това нямаше да го има без техните открития.
И все пак много от тях не искат същата промяна за Континента. Потънал в руини и загубен в тъгата си по отнетата си история, но още помнещ, Континента е враждебна земя, която не желае да се цивилизова... или пък не й се дава шанс...

Всичко започва в Буликов. Някогашният център на Континента е най-странният град на света, а и най-пострадалият от оттеглянето на Боговете. Има места в Буликов, които не са съвсем тук, но и са, странни прозорци към онова, което е било. Руини от онова, което можеше да е било.
По-лошото обаче е, че има и хора в Буликов, които искат да помнят неща, които вече не са.
Един сейпурски учен е убит и една историчка се нагърбва със задачата да разбере истината около смъртта му.
Само че в Буликов има повече от една истини за разгадаване...

"Град на стълби" на Робърт Джаксън Бенет [издателство Бард] успя да ме изненада приятно с чудесния си микс от история, фентъзи, крими и малка щипка фантастика и политика. Когато един историк се впуска в борба с отминали вярвания, чудеса и мистерии, няма как да не стане интересно.
Шара Комейд е учен, работещ под прикритие за външното министерство на Сейпур. Тя самата има доста тайни за опазване, но се чувства длъжна да поеме случая с убийството на неин почти колега, а и нещо като идол.
В Буликов я чакат напрежение и страх. Забраната за споменаването на боговете и всичко божествено е направила хората нервни и злобни. Особено пък когато е трудно да отричаш някое чудо, което се случва пред очите ти. Защото Буликов е наранен град. Самата действителност в бившия център на света е разкъсана. Под Буликов като че ли има друг Буликов, но трябва да се правиш, че не го виждаш, ако ти се живее...
И все пак... как е възможно чудесата да работят? Всяко малко чудо, като например летящите килимчета, не би следвало да сработва, когато боговете ги няма да поддържат магията. А чудеса определено се случват. Нима някой от мъртвите богове е жив?
Онова, което в първите страници на тази книга изглежда просто като любопитна криминална история, се развива в нещо много, много по-чудато.
Хареса ми избора на по-възрастни герои, по-улегнали и определено не толкова вълшебни, за да се справят с всяка трудност като по вода. Може да имат тайнственото минало, задължително за забележителните личности, за които човек би написал история обикновено, но не парадират с него. А и то не им дава кой знае какви предимства, по-скоро е обратното.
Защото светът не е просто приказка, както Буликов е свикнал да смята. Или поне... вече не е приказка.
Признавам си, че мистериите, които ни бяха дадени за разплитане, не са особено заплетени за мен, но историята върви като река, която те повлича със себе си и просто ти е приятно да плуваш в нея, въпреки че се досещаш как точно ще се получат нещата.

И като говорим за историята, интересното, което открих във втората книга, "Град на остриета", е абсолютно аналогичното развитие на сюжета. Макар че тук по-голяма роля получават военните и главен герой става пенсионираната Тюрин Малагеш, позната ни като губернатор на Буликов от "Град на стълби", ако се вгледаш по-дълбоко, ще откриеш същия скелет на историята, използван повторно. Това, разбира се, не е нещо чак толкова изненадващо, но рядко ми се случва да го усетя как прозърта.
Е, не мога да не си призная, че в същото време Бенет като че ли е придобил повече увереност при "Град на остриета". Дали защото тук действието се премества във Воортяштан (това име така и не можах да го запомня правилно, сигурно и сега съм го сбъркала), а това е град, който с почти всичко напомня на древна Спарта, или пък защото авторът вече се чувства по-сигурен в писането на фентъзийски криминалета, не знам. Имаше няколко обрата в тази книга, които искрено ме зарадваха и спечелиха. Вероятно самата Малагеш като героиня също печели доста точки. Повторих няколко пъти колко готино е да имаш за герой историк, който да разгадава истории, но съм съгласна, че след време начетеният и вечно знаещ всичко герой омръзва дори в книги като тези. Малагеш обаче е просто армейски генерал, при това вече осакатена и в пенсия. Хич не разбира от древни легенди и писания, поне не са това нещата, които да определят живота й. Поради което за нас, читателите, нещата стават с една идея по-покрити и по-предизвикателни.
Божеството на войната Воортя някога в миналото е създала този град за своите верни воини и им е обещала, че ще дойде ден, в който всички ще се надигнат за последната битка. И мъртви, и живи, стига да са велики воини, те ще се бият за нея и с нея за чест и кръв.
Обещала им е това преди светът да се разпадне... някой обаче не е забравил това. Или пък самата тя не го е забравила, защото изглежда е жива там, в града на мъртвите, където и да се намира той. Изглежда като да е близо...
Малагеш пристига със същата мисия, която довежда Шара в Буликов в "Град на стълби". Тюрин трябва да разследва изчезването на младо сейпурско момиче от редиците на учените. Така генералът се сблъсква със стари познати, нови изумителни за света открития и кървави тайни.
"Град на остриета" е за мен доста по-динамичен роман. Имам чувството, че скелетът, за който споменах, е запълнен с плът, ако може да се каже така, доста по-успешно. Не отричам, разбира се, че винаги съм обичала фентъзита с военни, да, но тук не става дума за суха военна материя, които би отблъснала някои читатели. Военните са и участници, и фон. А и да не забравяме, че когато в книгите има военни, обикновено има и разни много забранени за цивилните тайни за пазене. Лошото е, че някои цивилни имат достъп до тях и не винаги са онези, които са получили този достъп...

Както бях споменала и за "Град на стълби", при "Град на остриета" продължих да се дразня най-вече от (моя си е измислицата, пък, така ще си му викам!) преводното време тип "сценарий". Това е доста малък проблем за мрънкане, затова го споменавам между другото. Съгласна съм, че от книгите биха излезли чудесни филми въпреки това.
Признавам, че и аз преди пренебрегвах и двете книги, без да имам конкретна причина за това. Погледът ми просто се плъзгаше покрай тях, може би защото все търсех нещо друго. Но сега вече грешката е поправена. Колеги историци, имаме още един герой, който да ни напомня защо науката, която сме си избрали, е полезна, интересна и хубава... в случай, че сте забравили...