18 септември 2017

Американските богове на Геймън

Ревю от друг книгоядец за "Американски богове" може да видите тук.
- Ако искаш да оцелееш, трябва да вярваш.

Шадоу вярва, че когато излезе от затвора, ще може да живее спокойно с жена си, без да се забърква в повече неприятности. Остават му още няколко дни зад решетките, когато вярата се сблъсква с действителността... Съпругата му загива в автомобилна катастрофа. Шадоу тръгва за погребението й и в самолета среща мъж, представящ се като Уензди - непознат, който му предлага работа и е наясно с неща, които няма откъде да е научил. До тук нищо чак толкова необичайно. Но идва предупреждението, че се задава буря. И Шадоу малко по малко започва да разбира каква работа му предлага Уензди.
"Американски богове" от Нийл Геймън е книга с минуси, които се набиват на очи и с плюсове, които не можеш толкова лесно да дефинираш. Защото се крият в самата атмосфера - на свръхестественото в обикновеното, на приказните истории, в които вече не вярваме, но това не значи, че не са пълни с живот. Плюсовете се дължат и на боговете, живеещи в прогресивния свят и опитващи се да запазят себе си. Реликви от миналото, късчета от културата на много народи. И всички събрани в Америка - защото там са отишли последните хора, които са вярвали в тях. А сега те са изоставили култовете, прекланят се пред новите богове на телевизията, наркотиците и още много, много други - възникват постоянно с всяка нова технология.

Боговете са смъртни. И когато умират, си остават неоплакани и незапомнени. По-трудно е да убиеш идеите, отколкото хората, но накрая и те могат да бъдат убити.

А ето и минусите, или поне онова, което аз смятам за отрицателно. Геймън си създава обширно поле за действие, а ни разхожда само в периферията му. Похват, който често виждам в негови творби. Божествата така и не се изявиха. Държаха се някак настрани от всичко, не разкриваха пълния си потенциал. Когато става въпрос за богове, си представям винаги нещо изключително магическо. И главният ми проблем с тази книга беше не бавната развръзка, а именно липсата на епичност. По едно време обаче си казах, че именно това прави книгата различна от всички останали. Тук има много противоречия - някои минуси са едновременно плюсове. Странен подход има Геймън за историята си. Така и не се примирих изцяло с него, но като че ли именно той е част от чара на книгата. Другият ми проблем е Шадоу - този герой е ужасно, несравнимо сбъркан в чувствата. У него те просто липсват. Бях убедена, че ще се намери някакво обяснение, което не е само в името му. Подразни ме - всичко у него ми стои някак нереално и дори плоско.
За сметка на това обожавам историите за първите заселници в Америка - пренасящи както мечтите и страховете си, така и божествата. Има много такива истории. Някои нямат отношение към действието, но все пак го допълват, правят цялостната картина по-истинска, подплатена с примери. Тази книга има и магически край. Той прави чудесата.
Усещаш се като изморен пътник, стигнал финала. Обръщаш се назад и вече виждаш какво си оставил зад себе си по-ясно. Виждаш дупките по пътя, но вече забелязваш и пейзажа наоколо. Не само сивата линия с маркировки, които си се старал да следваш толкова усърдно, че си останал сляп за останалото. Ето тук открих всичко онова, което търсех. През цялото време си е било там, назад в страниците. Трудно е да се обясни - като всичко свръхестествено, като боговете и приказните герои.
"Американски богове" е роман, който може да харесаш, но е трудно да обикнеш. И да повярваш, че пътешествието ще ти хареса до края. Но по някакъв странен начин, май самият роман вярва в теб. А това понякога е достатъчно - за да я има магията, за да ги има боговете. Новите и старите.

- Няма значение, че не вярваш в нас - каза господин Ибис. - Ние вярваме в теб.

13 септември 2017

Стив Байн и "Дъщерята на меча"

Все слушам как единственият чужденец, който разбирал Япония и японците е Клавел и прочие подобни неща. Как едва ли не трябва да слушаме само него, ако искаме да разбираме далечния изток и да не изглеждаме невежи. Да, наистина съм срещала точно такива мнения ала "Ако не си съгласен с мен, значи нищо не разбираш".
Е, очевидно е пък, че не само Клавел разбира японското.
В интерес на истината понякога съм се съгласявала с по-меките мнения по темата, защото рядко попадам на книга, свързана с Япония, която да не ме дразни с нещо. Страхувам се, че хората сега пък ще кажат, че пиша хвалби само защото Стив Байн е, тъй да се каже, мой колега по специалности. Има една проста истина, свързана с този факт между другото. Започнах тази книга малко преди изпита ми за магистратура, която се отнася до страните в Югоизточна Азия и когато отворих на "За автора" и видях, че е професор точно в тази област, осъзнах, че всъщност ме вдъхновява. Някой ден бих искала да умея нещата, които този човек умее. Или просто да се докосна по такъв начин до онова място, че за един "гайджин" да е невъзможно да каже дали книгата е писана от друг "гайджин" или не... Предполагам, че японците биха ме гледали презрително и биха казали, че никой гайджин никога няма да стане истински японец или нещо такова... но пък кой ли знае със сигурност?

Разбира се, няма да пропусна да заявя, че започнах "Дъщерята на меча" спонтанно. Страхувах се именно от онова положение, в което съм изпадала и преди - да чета за Япония и да се дразня на това или онова, без значение доколко съм в правото си да го правя, след като опитът ми е граден само над книгите и образователните предавания от всякакъв тип. Напрежението ме напусна веднага, след като започнах книгата. Дори нямах възможност да си помрънкам за дразнещите правила за транскрибция, защото тук почти нямаше избождащи очите ми "проблеми". Страшно благодаря на преводача и редактора, и който още е отговорен за това! Единственото досадно беше "нее"-то в края на изреченията, което все пак можеше да се превежда. Дали като "нали" или като "разбираш ли", или като нещо друго... Някак все така странно ми е българска реч да се изпъстря с този израз... въпреки че самата аз го ползвам, когато понякога се опитвам да комуникирам на японски.

"Дъщерята на меча" е японска по дух история, която ни разказва за три магически меча и тяхната съдба през вековете, както и съдбата на хората, които някога (а и сега) ги притежават. Това е сблъсък на невъзможното с реалността - онази японска реалност, където хората умират от преумора на път за вкъщи, които работят по 18 и повече часа на ден. Онази тъмна страна на японската действителност, оставаща все така неразбрана от чужденците, един вихрено бърз свят, в който честта и дълга живеят в съвсем нови измерения. И същата онази действителност, в която тайнствени ками обитават живото и неживото, слепи жени проглеждат в бъдещето, а якудза и полицията живеят в крехка хармония.

Стив Байн е уловил специфичната атмосфера на магия и действителност в модерен Токио по един страхотен начин. И ме изуми с начина, по който препраща историята си назад през вековете със същия този странен по някакъв начин реализъм. Въпреки че всичко е измислено, за един почитател на Япония като цяло всичко е истина и това преживяване е безценно. Дори и подобни истории да е имало и преди, този факт просто губи значението си. Ето, че има чужденци, които могат... да мислят като японци. Без да използва като герой нито един чужденец, Байн е създал книга за свят, който уж е недостъпен. И единственото му "престъпление" е това, че е използвал като герои имперското семейство, което (винаги ми е правило впечатление, пък и не само на мен) обикновено никога не бива докоснато от художествената литература. Нещо повече, позволил си е да даде простичко, но истинско обяснение защо Япония се нуждае от своя император и аз го обичам още повече заради това. Просто е различно, когато някой потвърди мнението ти по тема като тази...

31 август 2017

Книжни хапки - август

В традиционния месечен отчет на първо място единият Книгоядец иска да се оплаче!
Този път имаше голямо количество книги, които не го грабнаха (и се чувства странно да пише за себе си в мъжки род в конкретния случай, ама карай...)
А на фона на количеството прочетени книги... може и да не са чак толкова много разочарованията... Във всеки случай обаче така се усетиха!
Пожелание към всички книгохолици - да попадате само на книги, които истински да ви се харесат!
Въпреки всичко - да видим какво бе положението...

Айзък Азимов - "Фондация", том първи
Феноменално преживяване, трудно описуемо с не-банални думи. "Влюбеният" донякъде коментар можете да погледнете тук.
~Звездички: 5/5

Анджей Сапковски - "Вещерът: Последното желание"
Все още не мога да кажа, че има нещо, с което "Вещерът" да ме впечатлява. Освен, че прави брутални и кървави варианти на повечето приказки в характерния за тази сага стил, Сапковски е доста лаконичен. Невпечатляващи диалози, почти никаква атмосфера и едва скицирани герои. Може би защото това всъщност са разкази, а пък аз мислех, че е роман...
~Звездички: 2/5

Даниел Кийс - "Пророчества от лудницата"
Направих два опита с тази книга, но не видях нищо от онзи Кийс, който така силно ме впечатли с "Цветя за Алджърнън". Героинята тук през цялото време ме натоварваше, а в същото време действието беше особено скучновато. Донякъде прилича на онзи тип полицейски трилъри, които са повече сухи докладни, отколкото любопитни истории.
~Звездички: 2/5

Дж. Г. Балард - "Небостъргач"
Книгата е по-добрият вариант на историята от филма, но въпреки това не й достигаше нещо важно. Вероятно... цел. Някакъв по-дълбок смисъл на случващото се. Глупаво обяснение на въпросите "как", "защо"... Просто изследването на групата "затворници" в тази определена среда, не изглеждаше правдоподобно...
~Звездички: 3/5

Джеймс Ролинс - "Седмият мор"
Трилър от ония, които аз наричам "военизирани". Военни лица (или нещо близко до това) в търсене на загадъчни неща. Не ме впечатляват достатъчно, дори и да извадят най-новия модел картечница и да се стрелят. Поради това не мога да коментирам обективно.
~Звездички: 3/5

Дж. Р. Р. Толкин - "Мистър Блис"
Симпатични рисунки от страна на Толкин, но не и история, която аз бих разбрала с лекота като дете. Може пък и да се подценявам, не знам, но през погледа ми сега историята не блестя с нищо чак толкова специфично интересно. Освен може би с жираека. Това, мисля, ще да е от любимите ми хибридни животни...
~Звездички: 3/5

Ивайло Г. Иванов - разкази
Излях си душата в Goodreads и стана прекалено дълго, че да го сместя тук. Ей за тези съкровища иде реч, няма да сгрешите да им хвърлите по едно око.~Звездички: 5/5

Карлос Руис Сафон - "Принцът на мъглата"
Приказката с хорър елементи! Като за първа творба на Сафон е очарователна история с нечестен според мен край. Между детска приказка и история за възрастни. Точно каквото той явно е искал да създаде, пък макар и със сигурност да се намерят хора, които няма да проявят снизходителност към голямото му желание. За мен книгата беше от увлекателните.
~Звездички: 4/5

Катерин Патерсън - "Мост към Терабития"
Недостатъчно затрогваща и определено предназначена за по-малки от мен читатели. Въпреки това смятам някой ден да погледна филма.
~Звездички: 2/5

Клер Норт - "Първите петнайсет живота на Хари Август"
Макар в началото да ми беше хаотична и странна, тази книга е сред фаворитите ми този месец. Особено увлекателна и идейна, много приятна, ако изключим някои похвати за... привличане на вниманието. Тях в крайна сметка ги простих, понеже историята ми остави силно добро впечатление.
~Звездички: 5/5

Клифърд Саймък - "Резерватът на таласъмите"
Трябва да си призная, че никога не съм смятала тази книга за това, което всъщност е. Като по-малка силно вярвах, че става въпрос за някакъв криминален роман или трилър, а не за фентъзи. Поправих това. И никога досега не съм се разочаровала от Саймък. Повече тук.
~Звездички: 4/5

Людмила Филипова - "Печатна грешка"
Не се изненадах особено. Нито успях да се смея достатъчно. Знам, че проблемът е в мен, благодаря...
~Звездички: 2/5

Марк Чадборн - "Мечът на Албион"
Скучно четиво, дори не съм сигурна какво точно да подхвана, за да докажа тезата си. Факт е, че това бе една от книгите, които можеха да имат свойството да ме приспиват, ако умеех да заспивам над книги.
~Звездички: 2/5

Мия Марч - "Да откриеш Колин Фърт"
Да откриеш Колин Фърт - това е целта на цял Бутбей Харбър. Пристанищно градче, в което британският актьор ще заснеме сцени от новия си филм. И докато жителите му се местят от заведение на заведение заради слухове, че там Фърт дава автографи, съдбите на три жени се преплитат... Повечко за книгата тук.
~Звездички: 5/5

Пиер Певел - "Драконът на Арканите"
Бих могла да кажа, че съм доста разочарована и от втората, и от третата част. Очаквах епично развитие, защото героите са наистина приятни и обстановката е повече от елегантно създадена, тъй да се каже...
~Звездички: 2/5

Сара Дж. Маас - "Острието на асасина"
Ценното в тази книга за мен беше, че успя да хвърли светлина върху няколко неща, които досега не смятах за съвсем убедително представени в поредицата. Повече за това тук.
~Звездички: 5/5

Стефани Гарбър - "Каравал"
А, ето нещо особено приятно, което срещнах през месеца! Не вярвах, че толкова много ще ми хареса... но и тайно си знаех, че не знам какво точно да очаквам. Поради това резултатът от срещата беше повече от щастлив... Е, още малко тук.
~Звездички: 4/5

Ян Мартел - "Животът на Пи"
Имах си някои проблеми с тази книга. Нямах нищо против Робинзон Крузо-стила, нито пък их могла да кажа, че не харесвам сравнителните анализи между отделни религии. Напротив, винаги в мен има интерес към такива неща. Но от някоя страница към средата нататък до края книгата никак не ми допада. Фантасмагориите определено нямат място там, или поне не по такъв начин.
~Звездички: 3/5

~~~~~~~~~~~~~~~~
Друго през месеца:
Zombie Apocalypse Book Tag
First Date Book Tag

Сега занимаваме апетита си с "Дете на пустинята" на Олуин Хамилтън и "Тютюн" на Димов - този път том 2 :)

"Да откриеш Колин Фърт" с Мия Марч

Да откриеш Колин Фърт - това е целта на цял Бутбей Харбър. Пристанищно градче, в което британският актьор ще заснеме сцени от новия си филм. И докато жителите му се местят от заведение на заведение заради слухове, че там Фърт дава автографи, съдбите на три жени се преплитат...
Джема Хендрикс идва в града с надеждата, че може да получи работа като журналист и това да я откъсне за малко от семейните й проблеми. Едно интервю с Колин Фърт би свършило чудесна работа, но дали ще има този късмет?
Бий Крейн разбира едва на 22 години, че е осиновена и пристига в Бутбей Харбър, за да потърси биологичната си майка - Вероника Русо. Оказва се, че тя е доста известна в града заради своите целебни пайове, а и "славата" й на забременяла в гимназията още не е забравена. Вероника не подозира, че детето, което е дала за осиновяване ще я намери. И докато Бий се чуди как да се свърже с нея, тя мисли дали ще я вземат за статистка във филма с Фърт. И как да избягва познатите лица от гимназията, разбира се.
Първото нещо, което ми направи впечатление в "Да откриеш Колин Фърт" бяха неестествените и твърде описателни диалози. В крайна сметка си отдъхнах, защото такива имаше само от време на време и не ми провалиха удоволствието. Мия Марч разказва една емоционална и докосваща история, и то с умение и талант. Книгата изглежда като "плажно четиво" и наистина върви леко и неангажиращо, но в същото време те кара да си съпричастен с героите, да се поставиш на тяхно място и да нищиш заедно с тях проблемите на сърцето.
Ето ви едно определение за тази книга - слънчева. Макар и трите - Вероника, Бий и Джема, да са жени с доста объркани чувства, от страниците струи надежда и в най-заплетените моменти. Лъха някакво спокойствие и убеденост от факта, че нищо не може да е чак толкова лошо и неразрешимо. И че всеки ще намери своята златна среда - както с другите, така и със самия себе си. Именно това е и тайната в пайовете на Вероника - вярата, че желанията ти ще се изпълнят и неразбирателствата ще изчезнат.
"Да откриеш Колин Фърт" не е само за търсенето на актьора измежду страниците, макар че аз го правех през цялото време, но и за по-сериозни теми - за брака и трудностите да се постигне разбирателство между партньорите, за желанието да поставиш така обичаната кариера над семейството и за страха от неизбежните промени, които може да внесе в живота ти едно бебе. И осиновяването.
Връзката между Бий и Вероника и техният стремеж една към друга - това е моментът, когато всяка логика отстъпва на емоциите. Макар Бий да обича осиновителите си и те да имат специално място в сърцето й, нещо я кара да потърси Вероника. А Вероника е решена да се изправи срещу миналото си и да не бяга повече. Защото всеки има право да поправи грешките си. Или да бъде най-сетне щастлив, когато не е вече с вързани ръце. Независимо дали са минали 22 години или повече.
Това е книга за момента, когато имаш нужда да си стъпиш на краката и да добиеш малко увереност - дали чрез парче целебен пай, филм с Колин Фърт или с няколко глави. И когато се чувстваш объркан, да осъзнаеш какво ти липсва и по кой път е най-добре да поемеш. Може да има нещо за теб и тук - никога не е късно да го откриеш.
И всъщност... къде, да му се не види, е Колин Фърт?

*Някои второстепенни герои в книгата са главни в "Клуб "Мерил Стрийп" от същата авторка и същото издателство (Intense). Двете книги обаче не са свързани и могат да се четат отделно.

Човечеството сред звездите

"Като сподави една лека прозявка, Клеон рече:
– Демерцел, да си чувал случайно за някакъв човек на име Хари Селдън?"

Хари Селдън. Героят, който създаде магията. Митът. Легендата.
Онзи, който се взираше в бъдещето.

След много и много векове напред в бъдещето човечеството е покорило звездите. Милиарди планети и милиарди звезди биват част от могъщата Империя, съществувала вече повече от двадесет века.
Но сега Галактическата империя... умира.
Хари Селдън е създател на нова наука, наречена психоистория - чрез нея той се надява да успее да предвиди бъдещето и да спаси човешкия род, да надвие хаоса, да се опита да съкрати годините на анархия, които предвижда чрез математическите си изчисления.
За да успее, той сътворява нещо немислимо за тогавашното време.
Хари Селдън създава две Фондации - пазителки и водачки към светлото бъдеще и надеждата.
Първата Фондация ще бъде пазителка на знанието и водачка на човечеството по възможно най-лекия път към по-доброто. А Втората Фондация ще има друга, тайна цел...
Планът е чудесен. Докато линията не се промени.

~~~~~~~~~~
Както и с много други фантастики, които са класика в жанра, аз се запознах и с "Фондация" едва сега. Което всъщност по някакъв начин ме радва. Изживяването за мен, четейки тази книга сега, беше по някакъв начин по-пълно, по-магично ако щете дори. Това е един огромен, всепоглъщащ свят. Невероятно пътешествие през звездите, машина на времето към далечното бъдеще, страшно вдъхновяваща история.
Както нормално използвам малко думи, за да описвам книгите, така тук те са недостатъчни за всичко, което "Фондация" ми даде. Като започнем от едно искрено изумление от собствените предвиждания на Азимов за бъдещето, та стигнем до прекрасното чувство да усещаш как бягащото умение да мечтаеш се завръща. Да се рееш сред звездите със силата на въображението, там, където няма граници... Особено след период на доста книжни разочарования... това е щастие.
Галактиката може и да има някакви условни граници... но цял живот няма да ти стигне да я обиколиш. И все пак Азимов ме отведе там. Отведе ме и много по-надалеч. И в нейното загадъчно минало. И в нейното бъдеще. В това пространство няма граници. Този свят е изумителен, спиращ дъха с необятността си и чудесата си. Та дори една планета е почти невъзможна за обхващане!
Как страдам, че имаме толкова малко парченце от него. Не, че някога познанието за него ще ни стигне, за да го обхванем.

Изданието, което аз намерих, е "Фондация - том първи", но с меките корици. Иначе казано - предполагам, че по-старото, защото в книжарницата подредбата на отделните книги от сагата в новото издание с твърди корици, е различна. Това малко ме озадачи, защото ми се струва, че подредени хронологично историите имат по-пълен смисъл. Освен ако разместването им в другото издание... всъщност, няма значение, със сигурност има логика. На мен нека ми е тъжно. Все пак сега за да прочета останалата част от сагата ще се наложи евентуално да взимам новите издания, или да се надявам някъде някога да дойде старо издание. (Да, почувствах се много длъжна да се оплача за това, извинявам се за лирическото отклонение xD).

Книгите от сагата, с които се запознах аз, бяха съответно "Прелюдия към Фондацията", "Битка за Фондацията", "Фондацията" и "Фондация и Империя".
Това всъщност са книгите, които ни запознават с Хари Селдън и с Първата Фондация и нейните дела няколко века напред след основаването й. Невероятен времеви диапазон, в който няма как да не потънеш изцяло и изключително изумителни събития. За мен все още няма герой като Хари Селдън, когото обикнах, въпреки че е голям мърморко и инат. Никой от останалите не бе способен да ме удиви по начина, по който го правеше психоисторикът. Хари имаше най-невероятната съдба и има най-невероятното... бъдеще.
По принцип Азимов винаги успява да ме прати да трансцендентирам, както се казва. Дори когато смятам, че някои диалози са твърде опростени или че някои неща се повтарят ненужно, това никога не ме дразни, както би станало при творба от друг автор. Тук си просто пленен от историята. И от Галактиката. Може повтарянето да ти се види за миг досадно... и то взело, че свършило.
Друг странен елемент, който би трябвало да ме дразни, но всъщност не е така, е честата леснота, с която се случват събитията. Удивително е как се появяват на всеки ъгъл гении, които подозират другите гении за плановете им и всички се... надцакват. Всъщност, удивително е и това как доста от героите почти открито казват на други герои, че ще ги използват за едно или друго, почти стигайки до грубости... и никой сякаш не отдаваше голямо значение на това!
Дори съм твърде щастлива и горда от себе си, че без никакво усилие улових нишката на две от величавите тайни, които се разискват в историите за Хари Селдън и накрая, при Мулето. Да, признавам си, че по принцип познавам обратите, разкривам тайните и прочее неща лесно... но тук беше хем лесно, хем ми стана някак... щастливо. А не би ли трябвало да се ядосвам, че съм познала? Нищо подобно!

Колко вдъхновяващо е да си там, когато се поставя основата. Когато започва всичко.
Колко вдъхновяващо е да си там през вековете и тайно да вярваш, че не е възможно нещо да се обърка, когато и да било.
Цялата тази сага е като... като да се чувстваш владетел на звездите, наблюдавайки ги през знаещи очи как се насочват към светлината.
Точно затова смятам финала на конкретния том за грандиозен, предизвикателен. Определено съм настроена на вълна "А, значи си мислиш, че ще успееш, а? Да те видим!". Нахъсана...
"Фондация" е преживяване, което определено ще ми залипсва остро много, много скоро.

13 август 2017

First Date Book Tag

Видяхме тага в ето този блог. :) Не е на морска тематика, но пък си е актуален независимо от сезона. Ето ги нашите отговори~

1. The awkward first date – книгата не беше лоша, но искрата липсваше за теб.
Книгоядец~1: Да вземем например "Името ми е червен" на Орхан Памук. Когато реших да я започна, бях в период на университетски нерви и нейната философия ми тежеше неочаквано. Но въпреки това все още я смятам за чудесна книга.
Книгоядец~2: "И други истории" от Георги Господинов. След "Физика на тъгата" определено очаквах повече от тази книжка. Имаше някои наистина хубави истории, но в останалите липсваше искрата.

2. The cheap first date – книга, която не оправда очакванията ти.
Книгоядец~1: О, през този месец (август) и края на миналия имам за пример много такива. "Една нощ през самотния октомври" на Зелазни, "Седмият мор" на Ролинс - за тях се сещам на момента. Вероятно нелоши, нямам представа, но ако ги започнеш с друга представа за нещата, не се получава...
Книгоядец~2: "432 херца" от Недялко Славов. Очаквах... ами... нещо по-различно от това, което получих и дори не знам как да определя. Май това е едно от големите ми разочарования за годината.

3. Well-prepared first date – книга, която е била по-добра от очакваното.
Книгоядец~1: Може би "Мистър Себастиян и черният магьосник"? "Град на стълби"? По принцип очаквах да ми харесат, но ми харесаха много повече от очакваното и съм щастлива.
Книгоядец~2: "Железният светилник" от Талев. Доста скучна ми беше в началото, но се оказа не по-добра от очакваното, а направо страхотна.

4. Hot but dumb – красива корица, не толкова добро съдържание.
Книгоядец~1: Понеже се старая да давам за пример книги, четени тази година... вероятно "Пожарникарят" на Джо Хил добре се вписва тук. Не успя да ме спечели, но поне много харесвам идеята...
Книгоядец~2: "Драконът на Арканите" от Пиер Певел. Можеше да се постарае повече за края на трилогията. Но определено историята беше по-интересна от тази във втората книга, в която абсолютно нищо не се случва (и целия й сюжет е повторен в третата част в точно едно изречение).

5. Blind date – книга, която си започнал без да знаеш нищо за нея.
Книгоядец~1: В по-голямата част от случаите не знам нищо за книгите, които започвам. В най-добрите случаи - само парчета история, от които ми е станало любопитно. За "Мечът на Албион" не знаех нищо, освен че е по-новичка на пазара... Не ми хареса.
Книгоядец~2: "N." по Стивън Кинг. Обикновено имам навика да чета резюмето на задната корица преди да започна някоя книга, но тази нямах търпение да я разлистя. А и исках сюжета да ми е пълна изненада.

6. Speed dating – книга, която прочете много бързо.
Книгоядец~1: Не съм сигурна кое точно ми е бързото четене, понеже не си правя труда да се засичам. Само когато книгата ми е скучна току поглеждам страницата... Може би "Ритматистът" на Сандерсън, имам такъв спомен, го свърших горе долу за късния следобед и вечерта...
Книгоядец~2: Ех, няма как, ще трябва да посоча "Двор от рози и бодли" на Маас. Аз си чета бавничко, та 200 страници за ден са си впечатляващи за мен.

7. The rebound – книга, която прочете веднага след книжен „махмурлук“, което донякъде развали удоволствието от книгата.
Книгоядец~1: Кога, по дяволите, ми беше книжният махмурлук... С моята способност да забравям "лошото" сега не мога да си спомня xD. Имам някакви съмнения, че е времето около "18% сиво", но не е много сигурно... По-честият вариант при мен е, когато самата книга ми влияе в стил "трябва да те прочета, но не ми се занимава с теб" - в този случай визирам учебниците, разбира се.
Книгоядец~2: След като съм прекарала този "махмурлук" какво ще ми провали удоволствието от книгата? Все пак ще посоча "Весели разкази" от О. Хенри, които четох по време на махмурлука, за да не бъде отговорът безкнижен. :D Оцених я справедливо в Goodreads, но не ми попадна в ръцете в правилното време.

8. Overly enthusiastic date – книга, която се „престараваше“.
Книгоядец~1: В определени количества - "Животът на Пи". Особено престараване имаше в края й. Събития, граничещи със свръх-свръхестественото, от които реално нямахме чак толкова голяма нужда.
Книгоядец~2: "В дълбините" от Родерик Гордън и Брайън Уилямс. Това е втората част на "Тунели" и беше разочарование за мен. За обема й нищо особено не се случи, а имаше и толкова нелогична драма! Още не мога да се начудя на някои постъпки на героите, а минаха толкова години.

9. The perfect first date – книга, която беше перфектна.
Книгоядец~1: Нали казах нови книги? Пред очите ми попадна "Цветя за Алджърнън". Все още изключително жива в паметта ми и, за да използвам друг синоним на любимите ми определения - феноменална.
Книгоядец~2: В този таг ми се удаде да не дам обичайните заподозрени книги за отговор. Затова ще посоча "И страж да бди на пост" от Харпър Ли. Чудесно и много силно продължение на "Да убиеш присмехулник".

10. Humiliating first date – книга, която ми е неудобно да призная, че съм харесал/ неудобно ми е да чета на публично място.
Книгоядец~1: Почти не познавам други хора, които като мен могат да четат всичко на публично място. Може би, като се замисля, единственото, което ми е било трудно да чета на публично място, са били комиксите. Всички около теб се надпреварват да гледат картинки xD. Учебниците ми по японски също предизвикват интерес, дори и въпроси като "Това математика ли е?" xD. Но нямам проблеми да казвам дали са ми харесали.
Може и да има случайно книга, от която ми е неудобно, че съм прочела, но в момента не ми идва на ум, съвсем честно.
Книгоядец~2: Все още не се е появила такава, а дори и да има, ще й скрия корицата в книгодрешката.

08 август 2017

"Острието на асасина" от Сара Дж. Маас

Аз съм тази, която владетелите на съдбата ми пожелаят да бъда.

„Острието на асасина” включва няколко истории за миналото на Селена Сардотиен. За челите поредицата „Стъкленият трон” те няма да се нещо ново, с изключение на една – „Асасинът и лечителката”. За всички части мога да кажа, че изясниха събитията в миналото на Селена, които в поредицата се споменаваха бегло, или пък с недостатъчно подробности.
Ценното в тази книга за мен беше, че успя да хвърли светлина върху няколко неща, които досега не смятах за съвсем убедителни. Първото нещо е, че Маас ме накара да почувствам силната привързаност между Селена и Сам – тя започва още в първото приключение на двамата в Залива на Черепа и постепенно става все по-силна, докато аз все повече започвах да харесвам Сам, въпреки че упорито се борех това да не става. :D Колкото до Сам - на мен ми напомняше за Каол по един странен начин, но дали има наистина нещо такова, ще трябва да си прецените вие.
„Острието на асасина” е за една по-млада Селена, макар и не особено различна от образа, който си го знаем (приемам, че сте чели поне първата книга от поредицата ^^` Ако не сте и решите да започнете от тази книга, лесно ще навлезете в света на Маас.) – смъртоносна, устата и какво ли не още. Ще й се налага да отнема животи по принуда, а понякога и за удоволствие, но също така и да помага, без да иска нищо в замяна. Ако я харесвате такава, определено ще й се зарадвате. На мен много трудно успява да ми спечели симпатиите по ред причини, които сега няма нужда да описвам. Тук обаче си признавам, че ме дразнеше само в някои моменти и дори накрая ронех сълзи за нея, което си е голям успех.
А и харесах някои „нови” герои. Още от началото знаех, че приключенията на нашият асасин в Червената пустиня ще ми допаднат и бях права. Ансел и Илиас се оказаха доста интересни и затрогващи персонажи. И ето че стигнахме до второто нещо, с което авторката изличи недоверието ми – вече не ми изглежда толкова нереално включването им в поредицата.
Най-големият ми проблем обаче си оставаше Аробин Хамел. Тук определено показа малко повече от себе си и най-сетне успях да го видя като жесток и коварен. Маас често ни е подхвърляла колко подъл е, а когато Аробин се покаже, хич не мога да го усетя такъв. Е, да създадеш такъв герой, който толкова да обърква с действията и думите си, си е умение. Въпреки че все още го харесвам, признавам си, че Селена има основание да изпитва не толкова топли чувства към него.
Много се чудех дали да започна „Острието на асасина”, защото не виждах смисъл да чета за минали случки, от които вече знам най-главното. Ако се нуждаете като мен от малко убеждаване, надявам се книгата да разсее и вашите съмнения и чувството, че някое обяснение ви липсва. Аз лично си припомних колко много обичам поредицата и стила на авторката и вече нямам търпение да държа следващата нейна книга в ръце.

- Казвам се Вятър. – прошепна. – И Дъжд. И Кост, и Прах. Името ми е откъслек от полузабравена песен.

04 август 2017

"Резерватът на таласъмите"

Професор Максуел не може да се нарече късметлия.
Когато тръгва развълнуван на галактическо пътешествие в търсене на легендарните дракони, нещо се обърква и професорът се раздвоява.
Единият професор стига до целта си и се връща разочарован, само за да го сполети друга беда на Земята.
Вторият професор попада на странно място и на странни същества отвъд познатата ни Вселена, които го натоварват с мисия. Връщайки се на Земята, за да се опита да изпълни тази мисия, професор Максуел попада в много неприятна ситуация. Оказва се, че той вече е мъртъв, поради което няма нито дом, нито работа, нито дори съществува... нали е умрял?
Какво му остава да направи?
За момента може би все пак да се заеме с единственото, което му е останало. Онази странна мисия...

"Резерватът на таласъмите" (издателство Бард, 2017) е от книгите, които аз слагам на ръба между фантастиката и приказното фентъзи. От книгите, които с лекота обединяват чудесата на магията и чудесата на Космоса. И ги обвързват в едно цяло, понеже всичко тук произлиза от онова, което е било някога и от онова, което е отвъд Галактиката. Просто не всички същества си спомнят тази връзка между небето и земята добре. Или най-старите помнещи вече измират. Но пък безспорно са истински и винаги са били там, около нас. И таласъмите, и духовете, и феите, и баншите... Човекът е едно малко дете в сравнение с всички тях, които помнят света отпреди милиони години.
Но сега и човекът вече не е толкова безсилен и глупав. Той може да се отправи отвъд звездите или да се потопи назад във времето, за да открива забравените истини. Светът е вече различен.
На човечеството му предстои да разбере има ли във Вселената от онези същества, от които винаги сме се страхували. Враговете от старите истории. Съществата, които винаги са ни мразили, защото така са устроени. И ако ги има... какво все пак може да се направи? Ние ли сами ги превръщаме в свои врагове, или...

~~~~
Когато видя името Клифърд Саймък някъде, вече не се колебая да посягам към книгата. Имам по-старо издание на "Резерватът на таласъмите" у дома, което бях отделила за четене след известно време, но от Бард изпревариха плановете ми, за което хич не мога да се разсърдя. (Е, корицата на новото издание не ми е чак толкова по вкуса, твърде детинска ми е, но не е толкова важно в случая.)
Каквото и да съм подхващала на Саймък досега, винаги ми е харесвало неговото напълно развинтено въображение и лекотата, с която прави приказките си (защото много от историите му за мен са като вълшебни приказки) толкова живи и интересни. Въпреки че смятам, че тук стилът е някак опростен и на много места наподобява пиеса, има и места, на които Саймък е рисувал своите простички, но много пълни природни картини, например. И те са толкова живи, колкото ако ти си там и съзерцаваш същите пейзажи. Живи също като героите, които говорят простичко и същевременно казват много, не биват описвани с безкрайно описателни думи, но са изградени напълно. Които могат да са спокойно твои близки приятели.
Просто, когато си Саймък, изглежда не е нужно да редиш дълги низове от изречения, за да омагьосваш читатели. Може пък и аз да съм "правилният читател", с подобно близко до това на автора усещане за света, да кажем, поради което разговаряме толкова добре... но се съмнявам, че човек, който търси фентъзи приказка с фантастичен привкус, няма да хареса "Резерватът на таласъмите".
Тази книга е като доказателство, че ако обединим старите вярвания в призраци, таласъми и феи с модерното пътуване до други планети и срещата с извънземни същества, можем да получим прекрасно пътешествие. Старите легенди са най-истински, когато, изглежда, ги съживим отново и повярваме в тях, и... ги разберем?

03 август 2017

Zombie Apocalypse Book Tag

Видяхме тага в ето този блог. Правилата на играта са следните:
1. Изберете 5 книги.
2. Отворете на произволна страница.
3. Имената на първите двама герои, на които попаднете във всяка книга, стават част от екипа ви.
4. Първите 2 въпроса от тага се отнасят за героите от първата избрана от вас книга. 3 и 4 въпрос за втората избрана книга и т.н. Разпределете героите и се забавлявайте. :)

Книгите, които избрахме:
Книгоядец 1
"Танц с Дракони" от Джордж Р. Р. Мартин
"Кладенецът на възнесението" от Брандън Сандерсън (книга 2 от поредицата "Мъглороден")
"Хари Потър и Огненият бокал" от Дж. К. Роулинг
"Волният народец" от Тери Пратчет
"Хобит" от Дж. Р. Р. Толкин

Книгоядец 2
"Огнената наследница" от Сара Дж. Маас
"Гневът и зората" от Рене Ахдие
"Софийски магьосници" от Мартин Колев
"Изтръгнати от корен" от Наоми Новик
"Спасяването на Франческа" от Мелина Маркета

Тагът:
1. Първият човек, който умира:
Станис Баратеон
Пускам сАлзи... В интерес на истината, винаги съм го харесвала като герой. Не е честно да си го загубя първи...

Роуан Белотрън
Той да не вземе да умре и в поредицата, че тогава повече нищо от Маас няма да си купя. :D

2. Човекът, когото прецакваш, за да се измъкнеш от зомбитата:
Аря Старк
Момиче трудно за прецакване. Момичето ще ми види сметката, ако ме намери след това... Кофти.

Манон Черноклюна
Е, Манон би се оправила сама, така че не се чувствам много виновно.

3. Първият, който се превръща в зомби:
Зейн
За мен този тип си е общо-взето зомби xD

Шахризад
Поне ще бъде красиво зомби. ^_^'

4. Човекът, който прецаква ТЕБ, за да избяга от зомбитата:
Елънд Венчър
Аз за този тип сама ще се жертвам, хахахах.

Тарик
Знаех си, че трябваше да избера друг герой! Бих понесла да ме прецака всеки друг, но не и този. ><

5. Идиотът в екипа:
Хърмаяни Грейнджър
Това е защото по-надолу имам същества в екипа, които не понасят смъртните да се мислят за умни... предполагам.

Бриян
Защо ли не се учудвам?

6. Умникът в екипа:
Хари Потър
Ха-ха-ха... Станис доброволно се е хвърлил от Скалата на Кастърли...

Ванина
То се видя, че екипа замина още с Роуан - не е по-голямо падение. :D

7. Лекарят в екипа:
Тифани Сболки
Това ще да е в стил "Ставай! Нищо ти няма! Или искаш да те ударя с тигана?", но доста по-забавно.

Саркан (Змей)
Това е... добре? Май?

8. Експертът по оръжията:
Сите О'Бери
Ами Сите, я, той си е цял експерт... единственият, дето си е на мястото.

Каша
Без коментар...

9. Заядливият в екипа:
Елронд
Както казах - той явно ненавижда смотаните смъртни и го доказва с мястото, което заема в отбора xD



Уил Тромбал
И тук не се учудвам. Право в целта е.

10. Водачът в екипа:
Билбо Бегинс
Ние сме в приключение в света на Апокалипсиса! Йеее, народе!

Миа
Ако не е в депресия ще се справи с тази си длъжност, обаче каквито сме каръци, сигурно ще е в апатичното си настроение. :D Ей, завиждам на другия екип! Мъничко.

02 август 2017

Захарен свят, който нагарча

Запомнете, това е само игра...
Добре дошли на Каравала, където нищо не е такова, каквото изглежда...
Това е САМО игра...

Това е вълшебен, приказен свят, където мечтите се сбъдват. Нереален, по детски приказен, весел и винаги истински... поне в сърцето на Скарлет Драгна.
Тя е едно потиснато момиче, отгледано от жесток баща, което живее в страх и отчаяние. Единственият й шанс да се спаси от острова, на който е израснала като в затвор, е да се омъжи за граф, когото дори не познава. Но все пак е някакъв шанс. Ако отиде при графа, тя и малката й сестра, Донатела, най-сетне ще бъдат свободни, далеч от баща си. Всичко би било по-добре от тиранията на баща им.
Но един ден се случва нещо неочаквано за Скарлет. Тя получава шанс да отиде на Каравала - приказен празник и игра, в която може да спечели едно желание, ако участва. Каравалът - мястото, за което мечтае от дете, което олицетворява свободата и радостта, истинското щастие.
Дали обаче Скарлет е готова да участва в тази игра... на вълшебно място, пълно с опасности.
Готова ли е да спаси сестра си, отвлечена от господаря на Каравала...
Дали ще може...

Първото ми впечатление за "Каравал" (издателство Бард, 2017) беше съвсем ясно и точно - Искам тази книга на всяка цена!
Изданието е много стилно и красиво, грабващо погледа и наслада за очите... и дори не мисля, че преувеличавам. Адмирации за цялостното оформление, всъщност за всичко - и за хартията, и за превода, за всичко. Тази книга ме прави щастлива само като я гледам.
Когато отгърнеш първите страници на "Каравал" светът наистина се променя. В началото е мрачен, безнадежден и сив, но все пак надеждата е жива. Всичко в този свят живее в свои аромати и цветове. Това е вълшебство, което някак рядко оценявам, но което прави атмосферата много фантастична и магична. Стефани Гарбър рисува с тези цветове и аромати леко и нежно - в началото не вярвах на това, когато го четох някъде... но е така. И светът й е някак по-богат, героите й - по-емоционални и страстни, дори само когато ги виждаме в цвят. Ако дори само това е вълшебството на Каравала, струва си.

Но да, в същото време "Каравал" не е само приказка за чудеса и магии, а и на места изключително груба и зла игра. Жестока и неумолима. Отнемаща повече, отколкото даваща. Това е тъмната страна на играта, нейната жестока, зла половина, и нищо красиво и ефирно не може да се пребори с грубата й сила. Онова място крие в себе си истината, стига да си достатъчно смел да я откриеш. Че не всяка приказка е светът със захарна глазура, който ти се иска да виждаш. Понякога захарта... нагарча. А от тръните на розата боли.

"Каравал" ми хареса точно заради своята нежност, но и заради своята грубоватост. Заради нереалността си, но и заради борбата на Скарлет да постигне мечтите си, да повярва в себе си, да постигне целите си, дори когато светлината бъде изгубена.
Не мога да кажа, че краят на книгата ми хареса, това е факт. Разочарова ме, макар и всъщност Скарлет, както изглежда, да получи наградата, която заслужаваше... вероятно. Не знам защо очаквах нещо по-зловещо, нещо по-шокиращо, може би дори жестоко. Може би след горчилката от шеметно минаващите събития, не съм готова на доверие да приемам малко сладост, хм...

31 юли 2017

Ето го и нашият книжен юли!

Този месец по правилник е от мързеливите месеци, но и някои хора така бяха пленени измежду страниците, че дори нямаха желание да пишат за всичко онова, което ги е развълнувало и впечатлило. Съмнявам се да съберем всичко и в "месечния отчет", но със сигурност препоръчваме по-голямата част от книгите по-долу с две ръце!

Даниел Кийс - "Цветя за Алджърнън"
Много трудно ми е да говоря за тази книга, защото чувствата, които тя те кара да изпитваш, са изключително силни. Това е историята на един човек, който от дъното стига до върха и щастието е опияняващо... но след всеки връх има опасност да последва и падение, а колко изключително болезнено е да се опитваш да се примириш с бавното оттегляне на Чарли. Не можеш да се примириш и с това, че споменът все пак е останал в него. Не е същото. И болката е почти физическа.

Димитър Талев - "Железният светилник"
"Борбата вече започваше,  макар все още в робски страх..."
Повече можете да видите тук.

Марк Гугенхайм - "N. по Стивън Кинг"
Рядко ми попадат комикси, но този беше и още е изключително жив в съзнанието ми. Понякога все още се чудя на играта на камъните, които и за мен бяха хем седем, хем осем... а всъщност са само нарисувани. Или пък не? Още за N. можете да намерите тук.

Робърт Ч. Уилсън - "Дарвиния"
За "Дарвиния" все още се ядосвам, че писах предимно за нещата, които малко ме поизнервиха. Самата истина за тази книга е, че всъщност ми допадна много, въпреки очакванията, които имах за нея. Все пак, както се казва, щом имам толкова претенции, мога да седна да си напиша своя книга, нали така? Въпросните "оплаквания" пък, при желание, можете да намерите тук.

Роджър Зелазни - "Една нощ през самотния октомври"
Моята оценка от две звездички в Goodreads е най-ниската от поредица все високи, страници назад... не, че разглеждах много назад, но така ми се струва. Нямам представа защо хората са посрещнали тази книга така възторжено, за мен беше доста суховата и обикновена. Със сигурност не беше на нивото на "Създания от светлина и мрак", която беше дъното на разочарованието ми, що се отнася до Зелазни, но пък и не блестеше с нищо. Оценявам идеята историята да се разказва от името на вълшебните животни, които пазят господарите си магьосници в дните преди тайнствен ритуал, но всичко друго случващо се не задържа интерес.

Саймън Грийн - "Шадоус Фол"
Това е една прекрасна книга за мечтите, които сме изгубили, но всъщност никога не сме. Шадоус Фол е мястото, където те отиват, когато вече не са нужни, защото светът понякога се нуждае от нови мечти. Шадоус Фол е нещо като чистилището за всички тях - любими анимационни герои, супергерои, музиканти и какви ли още не. Там някъде ги чака и Времето, и Вратата към вечността. Но когато градът е застрашен от пълно унищожение, из тъмнината вилнее призрачен убиец, а един млад мъж се е върнал, носейки заплахата на старо пророчество... нещата вече не са каквито трябва да бъдат.
Единствените минуси за мен бяха твърде натоварващата "последна битка" - колкото и добър разказвач да е Грийн. И донякъде роякът печатни грешки - рядко вече говоря за такива неща, понеже изобщо не съм перфектната и така нататък, но тук специално доста ми развалиха удоволствието.

Том Кланси - "Едно е най-самотното число"
Не мога да кажа, че бях особено впечатлена от тази книга. Идеята за бъдеще, в което децата се забавляват, правейки реалистични "макети" на каквото ви хрумне, е доста идеализирана тук, а техническите подробности са адски много, което в крайна сметка загуби интереса ми рано.

Ф. Скот Фицджералд - "Красиви и прокълнати"
На някои книгоядци им предстои тази среща, а други, разбира се, са очаровани, защото говорим за Фицджералд, а той тук е на почит. :)
Затова повече за "Красиви и прокълнати" ще видите първо тук.

Франческа Хейг - "Огненото слово"
Цитирам се: "Ако действие означава 400 страници да се влачиш безцелно през гори и долини, значи аз нещо не разбирам... Но "Огненото слово" си е точно едно "ха, насам - ха, натам", украсено с "доводите" и "причините" на една безумно отвратителна егоистка, за която мога да изръся много по-обидни епитети..."
Определено ненавиждам това момиче и ме е жал както за приятелите й, така и за брат й, който трябвало да е зъл и лош. Това момиче ме влудява и понеже книгата е в първо лице и тя разказва, направо подскачах от яд на някои нейни заключения. Ако се опитаме да изключим това някак, светът и идеята на Хейг ми допаднаха.

Ха. А. Мелер - "Фалшивият фараон"
Меко казано безумна книжка. Става за отвличане на вниманието, когато си притеснен от важни събития в живота ти, но като се замислиш... ами чисто безумие си е. Доста детинска, на моменти глуповата, а авторът е прекалил с "!", сякаш се опитва да ни убеждава, че се случват невероятни неща, докато всъщност не се случва нищо съществено...

Ърнест Клайн - "Играч първи, приготви се"
Не ми изглежда възможно някой запален по нещо, независимо дали анимета, игри или сериали, да не хареса тази книга. Има условие, разбира се - става въпрос за игрите и сериалите на 80-те години, съвсем малко за онези от 90-те. И понеже много от тях са ми познати и се усмихвах с безумно широка усмивка на препратките за някои "японски детски", пък и поради доста други причини, се влюбих окончателно в книгата. От нея струи същинската, неподправена любов на фен, който си разбира от работата. Някой, с когото ще ти е удоволствие да говориш на някой фестивал или Комик Кон... Нямам търпение да видя филма на Спилбърг, който все повече наближава.

Яцек Дукай - "Други песни"
Скоро време няма да довърша тази книга. Тя е изключително сложна и богата на образи, но стилът ме натоварва прекомерно. Дори и да кажете, че това би следвало да е хубаво или нещо подобно, пак няма да седна да се измъчвам. Твърде много ми прилича на философски трактат, изгубен във времето, чиято идея и форма не е предназначена за всекиго. Все пак в основата на книгата стои Аристотел, обаче с някои... извънземни?... на помощ. Предпочитам да си остана простичка и щастлива пред това да се опитвам да се впиша в свят, който очевидно не е предназначен за читатели като мен. Но се прекланям пред гения на преводача, Силвия Борисова.

~~~~~~~~
Какво друго през месеца~

В август навлизаме в компанията на "Каравал" на Стефани Гарбър и "Тютюн" от Димитър Димов

28 юли 2017

Железен светилник в мрака

Има книги, които започват скучно и ти иде да ги оставиш на 50 страница. После пък ти стават интересни, въпреки че нищо интересно не се случва. И накрая ти се иска да ги откраднеш от библиотеката, какво беше в моя случай с „Железният светилник” на Димитър Талев. В моя защита ще кажа, че си оставам само с желанието да си я присвоя. :D А ето и за какво иде реч в тегавото начало...
Годината е 1833. Стоян Глаушев е млад, простичък човек от село Гранче. Никому няма да навреди или да каже лоша дума, но се случва така, че убива хрътката на турския бей. От страх за живота си той побягва към най-близкия град – Преспа. Не е много лесно за Стоян да отвикне на селския начин на живот и да бъде приет от местните, но страхът от бея на село го кара да привикне с новото обкръжение. Намира къде да работи и има къде да остане. Султана, Хаджи Серафимовата внучка, не се отнася много топло с него, но не го и гони от къщата си. А и доста се заглежда по новодошлия.
Честно казано, изненадах се как се завъртя историята. Мислех си, че ще се обръща внимание най-вече на Стоян и Султана, а работата излезе много по-мащабна. В Преспа започва борбата срещу гръцкото влияние в духовенството и културата, което е един вид умален, местен модел на църковните борби, водени в същите години. По тези обществени въпроси най-деен е Лазар Глаушев, който се превърна в мой любим герой заради готовността си да се откаже от личното си щастие и самия себе си, ако това ще помогне за общата кауза. И в същото време много ме беше яд именно защото сам потъпкваше късмета си. Ето и друга нишка в историята – любовта също намира живот между страниците под формата на... триъгълник? Не, четириъгълник? В друг случай пък изглежда невъзможна, но това не пречи да е силна.
Трябва да отбележа и мястото на бита, нравите и робския страх на преспанци. Талев е успял да създаде простички хора, повечето от които нямат или рядко таят зли мисли в себе си. Те не се отклоняват от обичаите, живеят кротко и не създават проблеми от страх, че ще разгневят турците. Тъжно е да си привикнал на такъв живот. Но най-хубавото е, че се сплотяват  в беда и искат водачи, които да им светят в мрака. Над тази маса изпъкват характерите. Талев създава запомнящи се образи – на злодеи като Аврам Немтур, който омеква само пред единствената си дъщеря, или на Султана, готова от майчинска обич да протегне ръка и на дявола. И на още много... Някои не чак толкова образовани хора, но те карат да ги обичаш заради добродушието им или пък да ги мразиш заради лицемерието им. Мисля, че точно заради тях обичам тази книга. Героите ме карат да я обичам, докато се страхувам някой да не бъде сполетян от най-лошото, или пък докато се радвам, когато друг си получи заслуженото. Защото градът е съставен от хора, които понякога се сливат в тълпа, обединени от общи идеи - и те тласкат историята напред. Нуждаят се от борбени личности с хъс, които да ги поведат, но без задружните усилия нищо няма да се получи.
Животът в Преспа си върви, с години и години. И нещата се променят. Едва забележимо, непоносимо бавно. Но достатъчно е първо да се запали един светилник, който да хвърля мъждивата си светлина около себе си. Защото обикновено нещата започват с една искра.

Идеше ново време, ала малцина бяха, които ставаха да го посрещнат, отваряха очи да го видят, надигаха глас да го приветстват. Иде, иде - шепнеха хилядите долу, ослушваха се, чакаха и робският страх беше по-силен от радостта на душите, които предчувстваха своето освобождение. Така бяха живели те от векове, но вече се пробуждаха, борбата вече започваше, макар все още в робски страх.

20 юли 2017

N. и лудостта на числата

Реалността е мистерия, д-р Бонсейнт, а ежедневната форма на нещата е покривката, която мятаме върху нея, за да замаскираме светлината и мрака й. Но има места, където тази покривка се прокъсва и реалността изтънява. И лицето отдолу надзърта през нея... Нивата на Акърман е едно от тези места. Защото когато погледнеш – когато се приближиш до камъните, както направих аз, и ги погледнеш... Можеш да видиш лицата. И то не човешки лица. Лица на зверове. И чудовища. А може да е просто игра на светлината.

В нивата на Акърман има седем камъка. Но пък може и да са осем. Седем или осем? Не можеш да вярваш на Н. Той е просто един пациент на психиатър. Самият Н. не знае... брои ги отново и отново, но това не помага. Само някои числа смята за добри, други – за лоши, а кръговете и диагоналите му се струват правилните форми, така трябва да се подреждат всички неща. По-безопасно е.
В главите ни има врати. Врати, които пречат на лудостта да помете разума, както се изразява и Стивън Кинг, макар да не го цитирах дословно. „N.” ме отведе до моята врата и ме спря там, за да разкаже историята си. Не я открехна, просто не беше нужно да го прави, за да постигне ефекта. Погледът ми вървеше по рисунките и буквите... и по едно време започнах да броя камъните в нивата. Седем камъни – по вратата нещо драска едва доловимо. Осем камъни – всичко е наред, няма нито звук.
Всъщност ми се струва малко излишно да споменавам колко добре се е справил Кинг. Диалозите са кратки и точни, което определено спомага за усилването на въздействието. В илюстрациите също си личи, че е вложено много старание. Рисунките са доколкото е възможно реалистични, определено ми бяха по вкуса, а и доста добре се вписваха в духа на самата история. Представени са ни документи по случая, за да го почувстваме по-реален, с тук-таме закрити думи от ключове, чаши и т.н., че да ни е яд, че не сме се добрали до някое късче информация. Може пък точно то да е от значение, кой знае?
За отворените краища пък обикновено мрънкам. В случая обаче ще си мълча, защото имам чувството, че цялата магия и въздействие на „N.” ще се загубят, ако всичко се разкрие. Да, наистина е жалко, че останаха въпроси, макар и не тъй много, това да се има предвид.Те ми глождят любопитството и ме връщат отново и отново към историята. „N.” се чете бързо, както може да се очаква, но пък това не пречи на историята да се развие и доста неща да се случат.
Впрочем, в това ревю са използвани 463 думи, което е лошо число. Внимавайте и вие да не започнете да броите. ;)

Имаше напеви.
Напеви някъде дълбоко измежду камъните, дълбоко от мрака.
Става все по-странно.
Не. По-силно.
Става по-силно.

18 юли 2017

Като изгубен свят...

През 1912-та година се случва необяснимо чудо. Светлина в небето, като комета... на хоризонта там, където е Европа, отвъд океана.
На следващата сутрин светът е вече различен.
Европа я няма. Заглъхнали са всички възможни за времето си информационни канали. Пълна тишина.
Един кораб, пътуващ за европейско пристанище, вече приближаващ се до старата земя... открива на нейно място друга земя.
Тази нова Европа е чужда, враждебна и необяснимо древна, въпреки че се е появила едва вчера.
И тъй като хората също ги няма, а земята е населена с чудновати нови видове, сега човечеството може да започне да пише нова страница в историята си. Може да се опита да завладее този свят отново за себе си...

Още в първия миг, в който видях "Дарвиния" (издателство Бард, 2009), в мен остана някакво силно желание да чета за непознати светове, чудновати създания и невероятни открития такива, каквито бихме ги намерили в "Изгубеният свят" на Дойл, например. "Дарвиния" ми звучеше точно толкова приключенско и в този смисъл фантастично и нереално. Самото име. Пък и тази корица някак...
Началото на историята наистина не ме разочарова в тази насока. Когато пред теб се появява един нов, непознат свят с невероятни мащаби, който на пръв поглед не изглежда враждебен, но всъщност е... Това си е тръпка.
Чуеш ли за експедиция във вътрешността, тръпката става още по-осезаема... Навътре в новия свят! Дори да бях от експедицията на Колумб, нямаше да се чувствам така! (Всъщност... сигурно нямаше, горките хора са се радвали поне, че виждат земя... глупаво сравнение, усещам се... но няма значение).
Тук обаче идва заветното НО.
Заради което "Дарвиния" получи от мен 2,5-3 от 5 звездички в Goodreads.
Може би са и няколко "но"-та наведнъж...

Авторът има съвсем друго виждане на нещата от моето. Това не е престъпление, идеята все пак си е негова. Но аз пък си имам правото да мрънкам по въпроса.
Уилсън обръща твърде голямо внимание (за моя вкус) на политическите отношения Америка - Нова Англия в момента, в който експедицията към вътрешността на Дарвиния тръгва на път. Жалко, защото колко по-интересно щеше да е откриването на чудатите нови неща, ако не бяхме принудени да четем за абсолютно ужасната съпруга на Гилфорд, която кой знае защо той влачи със себе си от Америка и оставя в Англия, където тя веднагически му изневерява... Толкова глупава жена по принцип много, много отдавна не съм срещала в каква да е книга, но както и да е.
Връзката на съпругата на Гилфорд с политиката е, че тя, естествено, забърсва някакъв войник и прочее безумни истории... Само за няма и няколко месеца вече е отчаяна от живота "вдовица с дете" и ние сме длъжни да я съжаляваме, горката...

Преглъщаме някак жената на Гилфорд и експедицията във вътрешността на континента стига до смайващото откритие в Алпите. Страхотно!
Но господин Уилсън точно тогава решава да нанесе решителен удар на мечтите за нещо в стил "Изгубеният свят" като се забърква с физика, космос, звезди, зелени човечета и каквито други подобни неща се сетите, в нереално усложнена смес от всичко, побрано на три странички "интерлюдия". Атомна бомба за мозъка, който досега спокойно е следил несгодите на няколко обикновени изследователи...

Общо-взето, мечтите за изгубен свят трябва да приключат точно след тази интерлюдия, защото след това вече нищо не оставя дори малка надежда за каквото аз очаквах...
Това доста ме натъжи, честно казано. Винаги си казвам да нямам очаквания само по заглавие, корица или няколко прочетени реда, но...
Ако не беше "твърдата" фантастика, вкарана в средата, щеше някак да е по-приятно като четиво, това книжле. Авторът не дразни със стила си, но за мен се е престарал в опита си да впечатли някого с физиката или нещо такова.
Героите по принцип са само като някакви портретни образи. Доста скицирани, развити само в начален стадий. Все едно ти е кой какво казва, кой умира или кой живее. Дори главните герои не впечатляват с нещо кой знае какво. Помня жената на Гилфорд само защото беше абсолютна идиотка, а това е една от най-силните черти на герой в книгата изобщо, тъй да се каже.
Онова край свещения кладенец е доста скучно като развитие...

Но станаха доста негативи, а фактът, че прочетох с любопитство цялата книжка (тя всъщност не е голяма) говори, че ме е занимавала добре и ми е било приятно.
Любимата ми присъда напоследък гласи - за плажа!
Може и - преди държавни! На мен лично ми беше много приятно с нея преди/след изпит...

17 юли 2017

Иронията в красотата е проклятието

Вторият роман на Ф. С. Фицджералд – „Красиви и прокълнати” е отново за Америка и нейната Ера на джаза и този път сюжетът обхваща доста дълъг период от време. Това е историята на двама души – техните срещи и раздели, обич и омраза... докато се стигне до великата Ирония на съдбата, която е последно мацване с четката по белия лист.
Антъни Печ е единственият внук на богатия Адам Печ и заради това няма нужда да се тревожи особено много. Той знае, че ще получи голям дял от наследството на дядо си и живее безцелно, отдавайки се на прищявките си, докато се плъзга по течението. Обаче среща Глория Гилбърт. Първото момиче, което занимава съзнанието му толкова силно. И решава да я спечели за себе си.
На какво всъщност трябва да се обърне внимание, когато се описва историята на двама души? Те не правят нищо от голямо значение за страната си или за света, както всъщност е при повечето от нас. Просто живеят, но всяко сътресение в обикновения им свят може да резонира в бъдещето им. Всички несполуки, с които ги спъва настоящето, понякога отшумяват за един ден след някоя караница, а друг път се натрупват и чакат с години да ескалират.
Минава време и най-различни неща, лоши или пък добри, ни променят. За добро или пък за лошо. В историята за Антъни и Глория има възходи и падения. В началото на книгата всичко изглежда някак романтично и лесно, а те двамата са изпълнени с енергия и вяра в себе си, в бъдещето и във всичко останало, в което си заслужава да се вярва. Но постепенно нещата се променят. Те не са вече същите и гледат на света с малко цинизъм. А онзи дядо Адам все не иска да умира и да остави наследството...
Проследих цялата им история до момента, който авторът беше избрал за край. Защото след последната страница вече си опознал достатъчно героите, за да знаеш какво ще е бъдещето им. Всъщност думата „опознал” съвсем не означава, че Антъни и Глория са отворена книга. Те са като всички хора, които ни заобикалят. Поддържаме близки отношения с приятелите и семейството си, но пак не може да се каже, че знаем абсолютно всичко за тях, нали? Все остава по нещо, което да се изненада. А и да не забравяме, че с времето характерите се променят и понякога се изкривяват до толкова, че нямат нищо общо с онова, което са били преди 5 години.
А ето и едно малко предупреждение – не четете тази книга, ако не сте готови за нещо сериозно. На мен лично малко в повече ми повлия цялата скръб и разочарования, които се струпаха по едно време. А в началото изпитвах напълно различни емоции. Глория Гилбърт толкова много ме дразнеше с държанието си, а Антъни с това, че беше заслепен от нея, че направо ми идеше да оставя книгата от яд. Все още не мога да разбера защо и как Глория се промени така изведнъж, че нещата тръгнаха в друга посока. Не, че започнах да я харесвам, но стана малко по-поносима. Антъни пък ми беше симпатичен в началото. Не мога да кажа същото за края.
Струва ли ви се невъзможно доброто да е по-лошо от лошото? В „Красиви и прокълнати” Фицджералд направо надмина себе си с този финал. Бях подготвена да очаквам един край, напълно лишен от надежда и щастие. А всъщност имаше нещо хубаво... но не само. Присъстваше и тази прословута Ирония, която реши да се намъкне и да ми остави задължителната горчилка, която ми носи всяка негова книга. Започвам да си мисля, че щеше да е по-добре, ако бях получила онзи лишен от светлинка край. Нямаше да е толкова ужасно.

Ето и още малко мои впечатления за книгата, когато бях в началото й - ето тук.