18 април 2018

"Кулата на зората" - плюсове и минуси в равносметка

Ревю за "Империя на бури" - тук! 

"Трябва да влезеш там, където се боиш да пристъпиш..."

Това няма да е точно ревю в обикновената му форма, а по-скоро равносметка на положителните и отрицателните черти в "Кулата на зората" (Егмонт; 2018) на Сара Дж. Маас. В ето това ревю може да се запознаете по-подробно със сюжета на книгата, който аз мързеливо ще пропусна.
Започвам с положителното и заявявам, че заради него прощавам за гръбчето на книгата, което хич не си съответства с тези на останалите от поредицата. /Но за корицата още ме е яд, нищо че хубава... разваля цялостната визия/ :D

Положително

  • Не се сещам да съм чела книга толкова емоционално през живота си. Подозирам, че чувствата ми са се чули далеч извън стените на стаята и на къщата ми дори... Вече сме на шеста книга и няма нужда да ви обяснявам как умее да разтърсва Маас, нали?
  • Южният континент! Страхотно предадена атмосфера, усетих земята му под краката си. А наред с това, тук си имаме среща и с нови герои, които хич не са за изпускане. В началото всички ми изглеждаха доста дразнещи персони, на които не очаквах да се обърне внимание, но не правете тази грешка.
  • Сартак е много приятно попълнение към списъка с герои - пръсна впечатляващо количество чар за малкото му "книжно" време. Чакам да ме спечели изцяло в следващата книга.
  • Хасар и Аргун - няма такива змии. Особено Аргун - май той се оказва най-проклетото същество в цяла Ерилея!
  • Ирен, която вече знаем от "Острието на асасина" (ако не сте чели книгата това няма да навреди) се превърна в мой любим персонаж - радвам се за развитието й тук.
  • Най-готините диалози - тук просто прелива от затапки, злостни коментари и неподражаемия хумор, който винаги ме е радвал в частите на поредицата.
  • Прекрасни нови (за книгата, но не и като идея) магически създания.
  • Очаквах преговорите за армия да ми втръснат, но бяха прекъсвани точно навреме с по някоя разсейваща случка. 
  • Любовта, която просто се пръска из страниците и ти пълни главата с розови облаци. :3
  • И като бонус - една малко хорър глава от книгата, която мен лично сериозно ме уплаши. Нещо, което малкото хорър книги, които съм чела, така и не направиха.

Отрицателно
(да помрънкам малко)
  • И преди съм го забелязвала, но тук просто ми се наби в очите какви големи анализатори са всички. Погледът на някой "потъмнял", или някой "усетил едва доловимия трепет в гласа" на събеседника и вече всеки е наясно какво се е случило, къде, защо и съответно как да използва това срещу останалите... В дворцовите игри това нещо го разбирам, но някак ми е пресилено всеки извън политиката да е толкова интуитивен. Не пречи героите да са умни и без тези способности на медиуми. Е, считам го за начин да опознаем героите по-добре и по-бързо, но все пак ме подразни.
  • Слаби злодеи. Мисля, че Маас изпитва проблем с изграждането на злите си герои. Някак са много плоски и клиширани и поне у мен не будят полагаемите се чувства.
  • Смотан похват, който ми е втръснал - лошият ги хваща натясно, напълно убеден, че няма никой да се измъкне и съответно изпява всичките тайни. Ясно, че все някак трябва да ги разберем, обаче ми се щеше да е по друг начин. Все пак - защо някой изобщо би си хабил думите да споделя ценна информация с потенциални мъртъвци?
  • И за самите тайни - някои бяха интересни разкрития, обаче други ги усетих като такава сапунка, хора! Дано поне вие се впечатлите, аз само въртях очи...

Независимо от всичко, сърцето ми по принцип остава при книгите, в които има по нещо недоизкусурено, или пък някое късащо нервите авторово решение... Така че, колкото и да мрънкам, "Кулата на зората" си беше страхотно изживяване. Прочетете я, за да мога с чиста съвест да пусна цитати с някой спойлер вътре! :D

17 април 2018

Дъгата на косата

"Свят без глад, без болести, без война, без страдание.

Човечеството е постигнало всичко това и дори е победило смъртта. Сега Косачите са единствените, които могат да слагат край на живота, и са длъжни да го правят, за да държат размера на населението под контрол."

"Косачи" (Orange Books, 2018) - утопично бъдеще с нотка тъга заради загубата на онези, постигнали всичко, минали и отвъд смъртта. Чудесна приказка, отговаряща точно на онова, което казват хората - че не можеш да получиш нeщо, без да дадеш нещо в замяна. В случая човечеството се е отказало от много повече неща, отколкото дори съзнава. Може би това ще се промени, ако Косачите се променят. Може би ще открият отговор на въпроса какво човешко е останало у хората, достигнали безсмъртие, но загубили желанието си да се развиват.

"Косачи" се появи на българския пазар с феноменална корица, за която издателството има моите скромни адмирации. Зарадвах се на тази книга и още се радвам, че се сблъсках с нея.
За мен темата изобщо не е нова, както (предполагам) няма да е нова за всеки класически аниме фен. Японците отдавна вече са развили тези идеи със своите шинигамита ("богове" на смъртта, или още по-буквално - жътвари). "Косачи" е някаква смесица от "Bleach" и "В неделя господ няма" (тази малка красота), с няколко мънички подправки за вкус. Просто ни представя идеята в по-осезаем западен стил. Харесва ми вниманието, с което е изграден светът на бъдещето, макар че има доста неща, които би било интересно да бъдат описани по-подробно. "Бурята", нанитите, от които идва безсмъртието. Защо не и разяснения относно "съживяването" и защо точно само Косачите могат да отнемат живот, а пък нормалните хора просто могат да се "размазват" до безкрай. Иначе казано - вълнуват ме редица технически въпроси, но уви.
Като цяло Шустърман се държи доста в плиткото. Историята му няма почти никаква дълбочина. Има доста жанрови клишета и, ако гледаш сериозно на нещата, книгата е абсолютно и напълно предвидима. И доста банална. Разказът се носи по скоростното трасе на магистралата, точно поради което успях да прочета книгата за два дни. Всичко се случва така, че докато пътуваме през случващото се, нямаме нито една спирка за почивка. За къде сме се разбързали, само Шустърман си знае.
Нито един от героите не е изграден особено смислено. Може би само в Косач Фарадей има повечко хляб, но пък Шустърман залага повече на "лошите", които пък са извадени като от комикс. Лошият е млад новатор, горделив, могъщ и парадиращ със своята невероятна философия. Нищо запомнящо се, нито пък ново. Както и главните герои - те не успяват да придобият никаква смисленост и плътност, никакви лични терзания, свързани с тях, не вълнуват читателя. Момичето е популярната Хърмаяни, а момчето е "маруля", както се самоопределя през период от няколко глави, ставайки донякъде досаден. Даже ми е трудно да повярвам, че между тях трябва да съществува някаква невероятно силна и изпепеляваща любов... моля ви се.

За мен тази книга изпада от категорията "YA" и се класира в бъдещи любими книги на читателите до 13 години.
Убедена съм, че щях да обожавам тази книга, ако беше дошла при мен, когато бях на дванайсет. Сега я виждам като любопитно предупреждение към малките за опасностите от бъдещето. Занимава се с плашеща тема, но представена приказно, което ми се струва добър похват. Обединена е и с нещо познато - развитието на социалните мрежи и интернет. Даже си е и актуално!
Като цяло чувствата, които остават в мен, гласят, че "Косачи" е нещо много симпатично и чудесно като подарък за млад откривател, който тепърва ще навлиза в този жанр. Книга, която е само стъпка по-напред от класическите приказки и с възможност да бъде трамплин към света на (поради липса на по-добро словосъчетание) сериозната литература. Хареса ми, но и тайничко се надявам Шустърман да надгради започнатото. Залагам надеждите си на Роуан, защото явно той ще играе "мистериозното могъщество" в тази история.

03 април 2018

Градът

"Градът" на Дийн Кунц (издателство Колибри, 2017, с превод на Венцислав Венков) беше първата ми среща с този автор и със сигурност тази среща не беше в очаквания жанр. Може би подвежда задната корица, може би подвежда фактът, че тази книга обикновено е наредена редом с други произведения на автора, но аз винаги съм смятала, че "Градът" е хорър. Загатнати елементи на ужаса несъмнено има, но в личната си библиотека аз по-скоро бих наредила този роман до книги като... "Жената жерав" на Патрик Нес и "Мистър Себастиян и черният магьосник" на Даниел Уолъс.
Вероятно това твърдение звучи странно, но вярвам, че който се е запознал с малкия Джона Кърк е по-вероятно да се съгласи.

Дийн Кунц се заема със задачата да ни запознае с едно малко деветгодишно момче, чернокожо хлапе с цели седем собствени имена на известни музиканти. С дядо - виртуозен пианист. С майка - талантлива певица. С баща - пълен непрокопсаник.
Запознаваме се с малкия Джона чрез неговите собствени спомени за "най-странните години от живота му". Може би задето тази книга представлява разказ на възрастен, способен вече да анализира постъпките си от времето, когато е бил дете, историята звучи няколко идеи по-зряло, отколкото ако се случваше на момента. Е може и като мен да изпитате на няколко пъти изненада от това, че едва ли не се разкриват доста важни елементи от историята, преди все още да се е случило нещо. Това на мен ми се видя доста странен похват. В крайна сметка може би разкритията не са най-важните, но все пак има и лека щипка разочарование още в първите страници да ти се разкрият отговорите на някои от въпросите тип "дразнещи червейчета, които те ядат до края".
Джона си има своите малки/големи тайни. Макар че е добро, прямо и послушно хлапе, което никога в живота си не е лъгало майка си - най-близкият му човек - сега се налага да го направи. Светът му е обикновен, доколкото е обикновен светът на едно малко момче, чийто баща просто е зарязал семейството си. Светът е съвсем обикновен, докато Джона не се сблъсква с госпожица Пърл. Неговата тайна.
Тя е негов съветник и водач. И ще му разкрие бъдещето.
А след това Джона сам ще трябва да реши съдбата си.

На пътя му ще застане баща му.
И момчето ще се срещне с ужасяващи хора насън и наяве.
Ще открие приятелството на най-неочаквани места и от най-неочаквани хора.
И щастието, и нещастието, ще вървят ръка за ръка.

Именно след срещата с госпожица Пърл авторът открехва вратата към магията. В този мирен детски свят започват да бродят заплахи. Убийци, конспиратори, зли хора. Дебнеща магия, невидими ангели пазители. Всичко това прието с чистата детска логика, без съмнения. Просто чиста вяра, че всичко би могло да съществува. Именно така "Градът" се превръща в една от книгите, държащи се хем в реалността, хем в невъзможното. История, която настоява, че дори в най-обикновените неща понякога се съдържа чудо, а понякога злото си е просто зло. Реалистичен свят, видян през очите на дете, история, разказана от възрастен.

Но моите лични очаквания не бяха оправдани. На първо място това, че Градът" не е хорър. Няколко подхвърлени вуду елемента или пък страшни сънища не правят една книга хорър. "Градът" е от ония книги, които си нямат строго определен жанр, те просто са една голяма чудновата приказка. Именно приказка. От онези, от които се предполага, че излизаш от историята пречистен, усмихнат, вдъхновен.
Лично аз харесах книгата, но не мога да кажа, че е нещо невероятно вдъхновяващо. Макар да следвах Джона в живота му над 400 страници, той все пак не успя да влезе наистина в сърцето ми. А това е почти задължително правило, за да мога да започна да проповядвам нечия идеология за това как животът въпреки всички черни дни е хубав. Момчето беше и си остана просто доброто хлапе, уплашено и притиснато в ъгъла от по-големите и по-злобни възрастни. Момче, което тепърва пристъпва в света на тези възрастни, тепърва научаващо за красотата и разнообразието на света. Няма какво чак толкова да ти даде, освен мантрата "Каквото и да стане, всичко ще бъде наред", което пък не звучи чак толкова надъхващо, дори след като си проследил историята му. В Джона няма реалистичност. Няма нещо, което да те вълнува и да искаш да разкриеш. Той е просто дете. Има много истории с главни герои деца и с много по-тежък и жесток житейски път. Може и да е неправилно да смятам, че само много изстрадалите заслужават място в редиците на "будителите"... но в конкретния случай точно това смятам. Джона също не излиза съвсем невредим... но за разлика от други на него почти му разкриват какво би могло да се случи. И, пак за разлика от други, той приема нещата с такова хладнокръвно "Всичко е точно", че дори се губи самата симпатия към героя тип "понесъл ударите на живота, но останал силен"...

30 март 2018

Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕД!

Още едно ревю може да прочетете в блога тук.



На другия край на тръбо-
провода е само Дери.
Просто Дери.
И...





Като по-малка, с моята склонност да свързвам факти и да ги трансформирам в моя реалност на базата на асоциации и усещания, си мислех че То е някакъв психопат, който отвлича деца в каналите и кой знае какво прави там с тях. С това впечатление си останах много дълго и продължавам да си мисля, че всъщност не е лоша идея за сюжет... но не е и нещо, което би написал Кинг. Все трябва да включи някаква свръхестествена сила в цялата картина, нали? Поправете ме, ако греша с моите наблюдения от малкото прочетени книги на Кинг.
Всъщност "То" е не просто книга за чудовище, което примамва малки деца с балончета (надявам се, че поне вие сте разбрали, че е чудовище, а не човек и психопат...). От една страна, да, това е книга за нещо много зло, нещо, което вероятно е доста гладно и което умее да пази територията си. То живее в Дери - откога и защо не е толкова важно, колкото простия факт, че То убива много. И често.
От друга страна... това е книга за всички деца, които се превръщат във възрастни и бавно губят усещането какво е безразсъдно да не спираш на знак СТОП с колелото,
(хай-йо, Силвър, напред!)
или да се смееш щастливо след някое наистина плашещо преживяване. Тези случки от детството на тези деца се запечатват някъде там, дълбоко в съзнанието и ако се вгледаш, вече като възрастен (ако наистина искаш да се вгледаш), назад в търсене на смисъла от тези спомени, в края на тръбопровода може да е само едно място, едни личности, една случка. В детството се намира онова, което ни формира като възрастни... и в случая, краят и началото на всичко е То.
(и кой ли прави троп-троп-троп по моя мост?)
"То" е нещо наистина мащабно - това е историята на един цял град, предадена понякога от спомените на местните, друг път разгърната през очите на деца, които творят бъдещето... а и на остарелите деца, които пък трябва да се справят с проблемите на това бъдеще - да ги разрешат вече окончателно, вече не като на игра.
И ужасът намира място сред всичко, макар че за мен впечатляващи (но не и страшни) бяха само онези моменти, в които То беше на заден план. Онези, в които не чудовището, а хората извършваха злото. И го извършват, защото са подтикнати от мъж в клоунски костюм. Както каза наскоро другият книгоядец в блога, когато стана въпрос за чудовищата на Кинг - може би в основата на всичко е вярата, че хората поначало не са зли, докато някоя мрачна сила не ги подтикне да извършат зверство.
А да се изправиш срещу който и да е ужас когато си дете и когато си възрастен... оказва се, че двата варианта носят много различни усещания и резултати. Децата някак успяват да опростят нещата, може би поради вярата си в неща, които възрастните са се постарали да отхвърлят от мислите си, заклеймявайки ги като "детинщини". Възрастните имат склонност да усложняват нещата... и това може да ги препъне.
А какво е То всъщност и може ли да бъде победено? Дали е вечно, или напротив, може лесно да бъде убито? И от какво толкова се страхува? Защото наистина, То го е страх...
Бил, Бевърли, Бен, Еди, Ричи, Майк, Стан... възрастни или деца, те знаят, че трябва да се изправят срещу чудовището и да се опитат да го спрат. Защото поради някаква причина са от малкото, които усещат присъствието на То
(и Костенурката не може да им помогне)
и имат силата да го наранят.

Бъди верен, бъди храбър, бори се.
Останалото е мрак.

25 март 2018

Когато усетът не ни подведе за...

Знаете онова чувство, когато видиш някоя книга и си кажеш "Това ще ми хареса!", без още да знаеш почти нищо за нея. Това, разбира се, се случва и на нас. Дали се дължи на асоциациите, които правим като четем заглавието, или пък влияе корицата... няма значение. Важното е, че едни от най-хубавите книги се намират именно чрез този "читателски усет".
Днешният пост е посветен на хубавите книги, които сме откривали чрез него - и понякога за малко да не вземем, чудейки се дали да се доверим на... своя "нюх" да го наречем. Започваме с...

"Градът на сънуващите книги" от Валтер Мьорс (издателство Оргон/Замония)
Тази книга се споменава много в таговете (или поне всеки път ни се иска да я споменем), които правим, но то просто е неизбежно. От момента, в който прочетох резюмето й в книжарницата се влюбих в стихотворението за Сенчестия крал и във всичките книги, книги и книги, които ми обещаваше корицата. Да не пропускам и факта, че много обичам да има рисунки по страниците - от онези черно-бели, шантави фантазии, които може да създаде играта с мастилото. И макар че често я споменяваме из таговете, при нас си няма ревю, но затова пък можете да видите такова в The Book Journey of the Bloody Raven.
"Румо" от същия автор не бива да остане по-назад, може да хвърлите едно око и на нея тук.

"Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат" от Ишбел Бий (издателство Сиела)
Добре, признавам, корицата тук е един от главните виновници, но... това все пак е книга за викторианска Англия в целия й мрачен блясък. И разбира се, ръка за ръка с това вървят лудостта и престъпленията, а също и Смъртта - с главно С, защото тук е герой... Да, мистичното и мрачното са ми на сърце, така като са омесени с "малко" отклонения от нормата.
Ако сте се заинтригували от книгата, мъничко повече има тук + цитатчета, от които би проличало какво имам предвид.

"Библията на дявола" от Рихард Дюбел (издателство Ентусиаст)
Вече разбрахте, че единият Книгоядец си пада по откачените истории. Всъщност очакванията ми за тази книга бяха именно такива. С такъв привкус започваше и самата история. Получих нещо, което не се покриваше много с очакванията ми, но съвсем не означава, че не обичам тази книга с цялото си сърце. Още по-хубавото е, че дойде като изненадващ коледен подарък, за който съм описала впечатленията си ей тук.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Из спомените на другата част от блога (която цял живот си избира книгите предимно по корици... Ще се постарая да сведа нещата до нещо кратичко):

"Абарат" на Клайв Баркър (издателство ИнфоДар) е много добър пример за днешната ни тема. Макар кориците да са малко шантави и странни и вероятно да пробуждат у хората асоциации с нещо детинско и несериозно, все пак това е Баркър! Не мисля, че изобщо някога си помислих, че мога да сбъркам с това заглавие, просто от книгата струеше магията "привличане". Тя е шарена не само отвън, но и отвътре и не само защото има рисунки. Тя е шантава, различна... и страшна.

"Каравал" на Стефани Гарбър (издателство Бард) според мен също заслужава място тук. По принцип много трудно бивам привлечена от книги с рокли на корицата, понеже все ги причислявам към някакъв строго определен стереотипен чиклитов жанр... също както и кориците с полуголи мъже, всъщност. Само че реших да рискувам с "Каравал", защото изданието не разполага просто с някаква си рокля на корицата, то е толкова стилно и красиво, и... и всичко. И не сбърках с книгата, оценявам я много високо. Ето и още - тук.

Поредицата за Никола Фламел на издателство Хермес ми бе предложена, странно защо ли, наред с книги за вампири, когато търсех подарък на площад Славейков за другия Книгоядец. Може би защото тогава беше по-модерно да четеш за вампири, отколкото за магьосници, което си е спорно. Преспокойно можех да отмина и двете предложения, но усетих нещо обещаващо в Никола Фламел. Радвам се, че не пренебрегнах това усещане.

Също някъде из Славейков (поне по спомен) попаднах и на Робин Хоб (издавана предимно от Бард и с една поредица от MBG Books). Повече от половината хора, които ме познават, знаят колко дълбоко в мен е вкоренена вече любовта ми към Робин Хоб. Магията се случи в онзи момент и от тогава - завинаги.

03 март 2018

Откъде идваме? Къде отиваме?

"Произход" на Дан Браун (издателство Бард) - заглавието, заради което като навита на пружина месеци наред повтарях, че ще излезе на 27 ноември. Буквално на всеки трети, отправящ въпрос. Това винаги ме е подсещало за излизането на предишната книга на автора - "Ад" - за която дори моето търпение беше много малко и си я купих почти в същия миг, в който я зърнах.
Дан Браун винаги ми е харесвал като писател, въпреки че не отричам някои минуси в неговите творби - например твърде забързаното действие на "Ад" и от време на време и в другите му книги, или честата склонност на главния герой, Робърт Лангдън, да поучава народа за откровено общочовешки истини. Това и разни други неща не могат да ме затормозят, когато историята, която Браун разказва като цяло е интересна и увличаща. Признавам си, че по принцип любимата ми книга на този автор е "Шестото клеймо", а тя съответно е и моя слабост. Така че в тази светлина трябва да споделя, че смятам "Произход" за по-слабо произведение от останалите книги на Браун, които вече познаваме. Но пък не е и съвсем слабо произведение от онези, които слагам в личното си "блато". Бих могла да кажа, че това беше една книга, движеща се по една постоянна крива - издигане, спускане. Смятам, че краят ѝ се намира някъде точно по средата на някакво изкачване, затова оценката ми за нея е завишена, а споменът остава по-скоро положителен.

Не намирам смисъл да преразказвам резюмето на книгата, което можете да видите тук. Вместо това ще се опитам да отсея в кратък вариант какво ми хареса и какво не в "Произход". Вероятно нещата ще трябва да стоят горе-долу така:
- Голяма част от книгата звучи по-скоро като туристически наръчник за Барселона. Това за мен е хем минус, хем плюс. Понеже Дан Браун често си звучи като писател, на който са му платили да води туристи на някое място и му се получава, какво пък... дори аз се снимах с образа на Данте пред къщата му във Флоренция заради Дан Браун...
- Модерната техника изиграва лоша шега не само на професор Лангдън, но като че ли и на самия Браун. За много от сцените придобих доста силната увереност, че Браун няма никаква представа от това, което би следвало да опише. Да, точно поради тази причина професор Лангдън също постоянно не разбира и поне си признава, но пък имам и някакво такова чувство, че е трябвало да се вкарат още съвсем мъничко усилия, щом искаш квантовите компютри и джаджи да играят толкова огромна роля за историята ти. Явно, че "Произход" се откъсва от линията на традицията, от висенето на Лангдън из стари архиви, от лазенето му по покриви на музеи и така нататък, вкарвайки машинариите от модерния свят, но синтезът все още ми се струва калпав.
- Липса на повече от така популярните кодове и шифри, заменени или с "гениалността на Лангдън" или с deux ex machina. При това в комбинация с много слаби "злодеи". Това кара по-внимателния читател или този, който реши да се замисли, да разкрие "свръхсекретните тайни" още към средата на книгата и може би дори да загуби донякъде интерес, понеже на Лангдън очевидно няма да му се наложи чак толкова да се напрегне, за да се справи, на негова страна работят твърде много "могъщи" съюзници. Някак в този случай всичко се обезсмисля... О, затова пък Браун ще ни занимае с драмите на поредната партньорка на професора, за която същият този професор ще стане, разбира се, нещо като духовен баща.
- Опитът на Браун да погледне на религията от друг, различен ъгъл, е нещо доста положително. Честно казано ми е омръзнало от сляпото вървене все по един и същи утъпкан път. Не, че авторът проправя съвсем нов, той пак си е скептик и атеист, но има някаква свежест и промяна. Харесва ми ролята, в която поставя религията, харесва ми отказът от пълната омраза и отричане, до които можеше да стигне, ако беше поискал. Смятам това за нов подход в развитието на историите му. Може и просто да не съм обръщала внимание досега, но се съмнявам, че положителната нотка нямаше да ми направи впечатление.
- Великата тайна... "Откъде идваме" беше приятна тема, неособено оригинална, но пък добре представена, изчистена, точна и ясна. "Къде отиваме" можеше да е много, много по-силна, ако авторът беше използвал като главна точка някоя болест например. Много по-вдъхновяващо би било за хората, ако трябва да се обединяват в мисленето си върху общ проблем, включващ борбата с нещо засега нелечимо, вместо като тема за размисъл да им се пробутва поредната истина от живота. Разочароваща част. Много. Това беше моментът, в който тъкмо си бях казала "Еха, това звучи страшно вдъхновяващо" и в следващия момент бях "Ти сериозно ли, пич..."

"Ад" може и да прочетох по навик (е, хареса си ми), но "Произход" прочетох по-скоро с истинско любопитство. И двете книги за мен не са от най-силните на Дан Браун, но пък "Произход" ми се видя по-добрата. Особено пък защото все пак дава някакъв вид... надежда, че човечеството не е непременно зло.
Извън кратките бележки мога да кажа още, че Уинстън беше симпатичен, макар и не чак изненадващ, а пък принцът беше някак най-безсмисления герой в цялата тази работа. А пък те тръгнали да го обвиняват в нещо си...
Сайтът с жълтите новини беше ненужно допълнение, защото чрез него историята се пришпорваше допълнително. Към края вече започна да дразни, особено ако вече си се досетил за тайнствения им информатор. Да, определено в "Произход" липсват дори опитите на Браун да надъха публиката си и така да я прави нетърпелива. Жалко, особено пък когато станахме свидетели на това как Лангдън, който уж вече е старичък, продължава да оцелява като терминатор, дори притиснат в ъгъла xD.

14 февруари 2018

Не валентинки, а Дориан Грей


Докато сърцата върлуват като грипните епидемии, а някои са решили просто да пият по другия повод, в блога празникът е съвсем различен.

Днес имам годишнина!
... От първата ми тетрадка с цитати. :D
Редно е да си го отбележа както подобава. И може би темата не е чак толкова отдалечена от сърцата, защото съм избрала една много любима книга за днешния пост. Знаех си още отначало, че ще правя още публикации с любими пасажи, просто нямаше как да е иначе - толкова са много (като стана въпрос - ето го първия)! И хайде сега, да не задържам повече вниманието, нека в днешния ден има и малко философия, освен всичко останало!
Цитатите от "Портретът на Дориан Грей" от Оскар Уайлд са в превод на Красимира Тодорова за издателство "Кибеа".

Животът е отрова, която погубва изкуството.

Изкуството се стреми да разкрие себе си и да скрие твореца.

В този свят печелят недъгавите и глупците. Те спокойно могат да си седят и да наблюдават представлението. И ако не познават победата, не познават и поражението. Живеят така, както би трябвало да живеем всички - спокойно, равнодушно, без вълнения и тревоги. Никого не погубват, но и сами не падат от чужда ръка.

Постепенно започнах да обичам тайнствеността. Само тя може да направи за нас днешния живот загадъчен и привлекателен. И най-обикновеното нещо придобива очарование, щом започнеш да го криеш.

Ти обичаш всеки, а това означава, че си и равнодушен към всеки.

... ние не можем да понасяме у хората недостатъците, които притежаваме сами.

Всяка класа е склонна да изтъква значението на ония добродетели, които не й се налага да проявява в собствения си живот. Богатите говорят за пестеливост, а безделниците красноречиво възхваляват възвишеността на труда.

... това е една от най-големите тайни на живота: умението да лекуваш душата си с преживявания и да оставяш душата ти да те лекува от преживяванията.

Единствената разлика между прищявката и "вечната любов" е това, че прищявката трае малко по-дълго.

- Обожавам простите удоволствия - каза лорд Хенри - Те са последното убежище за сложните натури.

Обичам да знам всичко за новите си приятели и нищо за старите.

- Хората много обичат да дават на другите онова, което им е най-нужно. Ето кое наричам аз истинска щедрост.

Разграничението на духа и материята е непостижимо, както е непостижимо и тяхното сливане.

Опитът няма никаква етическа стойност. Той е само названието, което хората дават на своите грешки. Моралистите по правило, винаги са гледали на опита като на средство за предупреждение, признали са му известно значение за формирането на характера, издигнали са го до ролята на учител, който внушава какво трябва да се прави и какво трябва да се избягва. Опитът обаче не притежава подбудителна сила. Той не е по-действен от съвестта. Той е само доказателство, че нашето бъдеще ще прилича на миналото ни и че греха, който веднъж сме извършили с отвращение, ще повтаряме многократно и с радост.

Да обичаш, значи да надминеш себе си.

В самообвинението винаги има наслада. Когато се обвиняваме сами, ние чувстваме, че никой друг няма право да ни вини.

12 февруари 2018

Пътят на юг, пътят към никъде


Отнема време да се подготвиш да пишеш за тази книга. Защото в "Пътят" на Кормак Маккарти (Пергамент Прес; 2012) обект за изследване е човешката душа - или е по-точно да се каже "човекът, загубил душата си" след преживяването на един глобален апокалипсис.

Пред очите ни е следната картина - обезлюдени сгради, опожарени дървета, замърсени води... схващате картинката. И макар това да е като предупреждение за едно възможно бъдеще, тук всички тези ужаси се превръщат просто във фон. Място на действието, където се разиграва една също толкова голяма драма. Макар и да е само с двама актьори.
Мъжът и неговото момче. Те говорят само за най-необходимите неща - как ще открият храна, кое е най-безопасното място за лагер... говорят за тези неща, понеже не е останало нищо друго, което да си заслужава да бъде обсъдено. Няма нищо по-важно. А думите им дори не заслужават тире за пряка реч. Сякаш мъжът и момчето са незначителна част от пейзажа. И погледнато реално, те наистина са просто едни ходещи останки...
Накъде са тръгнали? Мъжът казва, че посоката е юг. Но може да бъде и запад, изток... има ли значение? Важно е движението. От една опасност към друга.
Дали са сами на пътя? Молят се да са сами. Защото страшното в този нов свят не са замърсените води, не са падащите дървета. Страшното са другите. И това, което могат да ти направят, ако имаш храна... и още по-лошо, ако нямаш.
Може би по-страшно от всичко това са кошмарите, които идват нощем. Спомени за друг свят.

Когато сънищата ти са от свят, който никога не е бил или никога няма да бъде, и ти си щастлив, тогава ще си се предал. Разбираш ли? А ти не можеш да се предадеш. Няма да ти позволя.

"Пътят" те потапя в скръбта чрез всичките си метафори, които най-добре описват реалността. Тъгата е навсякъде. Няма минало.... никой няма право на минало. Дори градовете вече нямат имена, защото не са им нужни.
И започваш да се чудиш колко силна може да бъде една връзка в такъв свят. И късмет ли е, че си жив? Въпреки всичко мъжът и момчето продължават по пътя. Вървят все към някъде, когато вече има само никъде. Но не можеш да знаеш какво би открил, ако не опитваш, нали?
"Пътят" е преживяване. Тази дума никога не ми е звучала толкова на мястото си. Това е книга за мъжа и момчето. Изгубили себе си, но и намиращи себе си един в друг.

Имената на нещата бавно следват самите неща и потъват в забвение. Цветовете. Имената на птиците. Храните. И най-накрая имената на нещата, за които си вярвал, че са истински. Оказва се, че са били по-крехки, отколкото си предполагал. Колко от тях вече ги няма? Когато свещеният език бъде лишен от своите референти, той губи и своята реалност. Думите се свиват като нещо, което се опитва да запази топлината си. Преди да трепнат и да изчезнат завинаги.

06 февруари 2018

Факти, илюзия и истина

- Илюзия - каза Хенри. - Единствената, която ми остана.

"Мистър Себастиян и черният магьосник" от Даниел Уолъс (Artline Studios; 2016) започва с първата от многото истории за Хенри Уокър, Негъра магьосник. Това е приказка за малкия Хенри, сестра му Хана, техният пропил се баща и... дяволът. Мистър Себастиян... или поне това е едно от многото му имена. Той е с призрачно бледа кожа и неизменна усмивка. Владее магията, разбира се, и е готов да научи и Хенри на нея. И когато малкото момче е готово да покаже уменията си, мистър Себастиян му отнема нещо, което нашият магьосник ще търси цял живот, изпълен с омраза и скръб. Това е първата загуба, която му се налага да понесе сам, а ще има и още. Когато, вече като възрастен, Хенри изчезва от Китайския цирк на Мосгроув, фактите, или поне онова, което изглежда е истина, са готови да се разплетат малко по малко.
Хенри Уокър е разкривал по малко от себе си на различни хора - на колегите си от цирка и на напълно непознати. Всеки от тях има какво да разкаже - дали в своя личен дневник, дали пред публика или без... и тези истории скоро се сглобяват в една доста по-голяма. Но всяка една версия е истина сама за себе си, именно това прави всичко толкова объркващо. Както един фокус изглежда сложен и има поне няколко теории за това как точно може да се постигне, същото е и с книгата на Уолъс. Никой не знае цялата истина - може би дори и самият Хенри. Трудно е да разграничиш вярното от грешното. Къде е измамата, къде е уовката? В същността си триковете на всеки магьосник, които наричаме магия, се свеждат до сръчност и бързина. Тук ще е нужно много повече...
"Мистър Себастиян и черния магьосник" е книга, изпълнена с печал. Това е история за хора, изгубили повече, отколкото могат да понесат. Не само Хенри, а всеки един, който разказва за него, разкрива по малко и за себе си - за нещата, които никога не е имал и не може да има. Тази книга е примирение - почти отказала се от надеждата, също както и Хенри. Впечатли ме красотата на езика - тъгата се излива от страниците като тих водопад, някак неангажиращо, почти нежно, а всяко изречение е долбока и мътна бездна. Аз ли съм прекалено чувствителна, че сърцето така ме свиваше?
Това е история за мъката от миналото, с която на човек му се налага да живее. За последствията от нея. Най-вече за тях. История за провалил се магьосник, който вечно търси онова, което е изгубил и не може да си върне с никоя магия. Магия... къде е магията във всичко това? Има я. Но кой ще каже дали е истинска или просто поредният номер?

- Това, че един човек не е същият като преди, не значи, че трябва просто да забравим какъв е бил.

Понякога онези, които мислим, че познаваме, са най-трудни за разгадаване. Героите на Даниел Уолъс надникват в един живот през ключалката на откъслечните спомени. Какво ще намерят там? Мистър Себастиян и неговата усмивка? Велик илюзионист, способен на чудеса? Или нескопосан магьосник, който изпуска картите с треперещи ръце за забавление на подиграващата се публика? Дълга история...

Още едно ревю за книгата, което не вижда всичко в толкова печални краски, тук.

02 февруари 2018

Локи Ламора - крадецът джентълмен

- Понякога си мисля, че целият град е бил издигнат само защото боговете обожават престъпленията.

Камор е град, в който джебчиите ограбват простолюдието, Капа Барсави ограбва и крадците, и простолюдието, благородниците ограбват всички наред, Херцог Никованте ограбва съседните страни... А Джентълмените копелета? Те ограбват благородниците, погазвайки всякакви тайни споразумения, които могат да се сключат между алчните каморци.
Както забелязахте, парите тук правят един доста объркан кръговрат, а това дори е съкратената версия на цялата мрежа от подчинени и началници, които си обменят ценните метали.
Като оставим това настрана, Локи Ламора от Джентълмените копелета е може би една от най-известните и тайнствени фигури, която... доста хора всъщност познават. Работата е там, че тази банда крадци, която води Локи, е особено добра в маскировките и изработването на изпипани планове, чрез които да обират до шушка всеки богаташ, без никой да се усети кой е виновникът.
Когато започнах книгата на Скот Линч "Лъжите на Локи Ламора" (издателство "РИВА") имах очаквания, че сюжетът ще е доста по-фентъзи ориентиран. Всъщност магия в книгата почти няма, или не се залага много на нея. Историята се върти около, както вече сигурно се досещате, въпросът "дали ще хванат бандата на Локи този път, след като вече яко го загазиха?". И наистина - колкото и изкусни да са Локи и неговите хора в измамите, ще им се наложи да се изправят пред нещо, което няма да е лесно да пренебрегнат. На мен лично заигравките им ми приличат най-вече на ало измама. Но докато в днешно време се чудиш как хората се хващат на подобни неща, тук принципът на ало измамата изглежда поне на място.
Онова, с което Скот Линч не се е справил добре, е изграждането на героите му. Знаем, че Локи е изкусен измамник и той се държи като такъв, но само толкова. Не демонстрира нищо друго, което да го направи по-истински или по-човечен, ако щете. Когато уж е ядосан, той не се държи като такъв, а когато трябва да е уплашен, просто не изглежда убедително, че наистина изпитва тези емоции. И това не се отнася само за него. Линч се придържа към някакъв стереотип, създаден за собствените му герои и не може да ги движи извън границите му. Всъщност аз харесвам например държанието на Локи ала "хитър подлец", но това просто не е достатъчно. Образите на Джентълмените са интересни, но щяха да бъдат наистина впечатляващи, ако бяха пипнати тук-там. Именно заради този проблем с героите и краят излезе доста странен. Локи взима решения, които изглеждат нелогични, защото за цяла книга време така и не ти се дава шанс да го опознаеш като герой, че да му разбереш мотивите. Камо ли на другите, които не са главни действащи лица. Малко ме разочароваха и "мистичните" фигури на Сивия крал и Паяка, които играят задкулисните роли - щеше ми се авторът да беше измислил нещо по-оригинално за техните образи и намерения.
Да се върна малко и към плюсовете - най-хубавите части от книгата за мен са онези с миналото на Джентълмените копелета - ето там вече нещата изглеждаха истински. Не бива да пропускам и много от забавните моменти, които те карат да заобичаш все още невръстните герои.
Скот Линч винаги намира вратички за героите си и това ме кара да се уповавам на подозрението, че както Джентълмените копелета внаги имат нещо скрито в ръкава, така може би следващата книга биха го разкрили. Дали автора нарочно тъпче всички тайни в забутани чекмеджета, или вярно има проблем с изграждането на персонажи - все още не искам да отсъждам, преди да съм прочела още някоя книга от поредицата.
Онова, което прави книгата наистина интересна, освен всичките врътки и заблуди, е самия Камор. Изпипан в детайли и част от един наистина добре изграден свят - в това грешка няма. Би било любопитно да видя още от него. Да не пропусна и самия стил, като за финал - малко черен хумор и интересни заигравки с думите. Добър разказвач, който е подробен само когато е нужно да си изградим по-пълна представа за заобикалящото ни.

Стара каморска пословица твърди, че единственото постоянно нещо в човешката душа е непостоянството. На всяко нещо и на всичко може да му мине модата, дори на нещо толкова практично като хълм, натъпкан с трупове.

01 февруари 2018

Неочаквани разкази за втори път

Ревю за първия том от антологията може да видите тук!

Първоначално имах намерение коментарът да си остане само в Goodreads, но пък излезе доста дългичко и си казах "защо пък не?". Знам, че изглежда обемно, но просто разказите са си много и нямаше как. С по няколко думи за впечатленията ми, по-надолу:

По-слаб подбор на разказите, сравнение с тези от том 1. Тези в началото на сборника не са лоши, но и не са нищо особено. И тук, както и в първи том, най-силните творби са в края. И добре, че е така, за да затвори човек последната страница с хубаво чувство! Чакам трети том, дано там има повече наистина добри попадения.

Кратък коментар на всеки разказ:
"Черната котка" от Едгар Алан По - хорър мотиви и очакван край, но пък иначе приятно за четене. Напомня ти да уважаваш котките. :D
"Виелица" от Александър Пушкин - сега... за мен този разказ може да се обясни единствено чрез стереотипа за пияния руснак. Неочакван, но и малко невъзможен край.
"Фаталист" от Михаил Лермонтов - доста стойностни размисли имаше, но е толкова отнесено, че по едно време загубих връзката кой какво се опитва да докаже и какво в крайна сметка се доказа. Тук проблема може и да е в мен, тъй като не бях много съсредоточена.
"Тайната" от Ги дьо Мопасан - подразни ме този разказ, края ми се видя доста глупав.
"Мълчанието на лейди Ан" от Саки - при този автор не е трудно да познаеш края, но пък поне разказва увлекателно. В случая чаках главния герой най-после да се сети какъв е проблема с доста нетърпение.
"Лора" от Саки - идеята за живот след смъртта, представена хумористично.
"Хрътките на съдбата", пак от Саки - за пръв пък авторът да успее да ме увлече така и да нямам търпение да дочета разказа. А накрая какво? Почувствах се супер излъгана и преметната и то в лошия смисъл. Можеше да се вложи повече старание в края.
"Целувката", "Почтена жена" от Кейт Шопен - изключително дразнещи. В първия има опит за хумор, който мен не ме достигна, а във втория... твърде настървено съм настроена към него. Разочарована съм по отношение на всяка една част от тези два разказа.
"Нощ във Венеция" от Едит Уортън - неочакван край, но не и впечатляващ . Това е един от най-дългите разкази и е доста разлокумен.
"Римска треска" от Едит Уортън - пак разлокумен, но пък краят ме зарадва. Някои хора, колкото и да опитват, не могат да бъдат истински приятели с определен човек. Това е разказ за приятелството само на думи. А когато вече си дама на години и няма много какво да криеш, не криеш и фалшивото приятелство. Интересно е какви неща могат да се кажат в такива моменти на откровение.
"Последният лист, "Кактусът", "Реабилитация", "Сърца и ръце" от О. Хенри - когато стигнах до неговите разкази си казах "слава богу, ето нещо, което ама наистина си заслужава в този сборник от-до!". И наистина - тези разкази крият красиви послания, те са забавни и иронични, понякога въздават справедливост и са... шедьоври.
"Присмехулникът“ от Амброуз Биърс - фантастичното се преплита с реалността, но някак не съм доволна от резултата.
"Една лятна нощ" от Амброуз Биърс - такава черна ирония е, че просто няма как да не те усмихне.

"Сделка с щрауси" от Хърбърт Уелс - много забавна идея и в същото време чудесно разказана. Не е нещо особено, но е много любопитно.
"Завещанието" от Вирджиния Улф - не ми се щеше историята да тръгва в посоката, в която тръгна. Това ощети разказа в моите очи, но пък ми беше доста интересна цялата загадка. Когато починалата ти съпруга ти завещае дневниците си, какви ли неща може да откриеш вътре?
"Повереното богатство" от Рабиндранат Тагор - божичко! Признавам си, че се потресох и дори и сега като се сетя ме побиват тръпки. А като имам предвид, че такива неща са се случвали наистина... не ми се мисли. Това е още едно бижу на сборника - просто няма как да знаете какво ще се случи. Какви ли неща не се мътят в хорските умове...
"Човекът с двата пищова" от Стюарт Едуард Уайт - ех, този Див Запад! Ех, този уестърн, моя детска любов, запазила се и досега... Няма как да не се радвам на този разказ! Очакван край, а и общо взето всичко се върти около "крадат ми добитъка", но си има чар тук и това си е!
"Лотарията" от Шърли Джаксън - може да те накара да седиш и да премигваш срещу книгата, докато се чудиш дали си разбрал правилно. Краят идва доста изведнъж и е необясним, но пък определено стряска.
"Среща с любовта" от Суламит Иш-Кишор - моя безспорен фаворит на сборника! Всичко му е прекрасно, по-добро е дори от "Последният лист" на О. Хенри. Толкова е трогващо и ми се иска такива срещи да са се случвали наистина някъде.
"Човекът, който не попита защо" от С. С. Форестър - това е от онези разкази тип "какво би се случило, ако знаехме съдбата си". Не бях впечатлена, но пък разказът не беше лош.
"Безмилостен" от Уилям де Мил - жестоко и справедливо, право в десетката и още какво ли не... отново доста черно, усмихна ме.

"Бдение" от Норман Спинрад - прекрасно и много докосващо. Един от най-силните разкази тук. Научна фантаскита, в която се намесва доста генетика. Биологът в мен, същият, който ми подхвърля тихичко в час по български "Вътрешната красота на Йовковите герои има фенотипна проява!", е просто очарован от идеята за доминантен белег за безсмъртност. 
"Обаждане от отвъдното" от Уилям Нолън - много хубава идея, опит за игра със съзнанието и очакванията, но завършека беше слабо изразен и това провали нещата.
"И избягах само аз, за да разкажа" от Роджър Зелазни - ако сте чели "Красиви и прокълнати" от Фицджералд, тогава знаете какво е доброто да се окаже по-лошо от злото. Е, тук просто рониш тихично сълзи вътрешно.
"Копче, копче" от Ричард Матисън - ужасно жестоко. Когато нямаш склонност към лакомия не можеш да усетиш в пълнота какво му е примамващото на предложението, което отправят към героите, но дори и така съм доста впечатлена. Освен това има нещо адски вярно в този край, което оставя всичките ти възражения с вързани ръце и запушени усти да гледат лошо в ъгъла.

31 януари 2018

Цитати: "Мирър и Голиат" от Ишбел Бий

Мина толкова време, откакто прочетох "Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат" на Ишбел Бий (вече разбрахте защо се наложи да съкратя заглавието :D). И докато си преглеждах цитатите у мен се появи желание отново да се потопя в целия хаос на тази книга, където текстът пада стремително из страниците, тиктака и е "изпълнен със сърца". С една дума - просто прави каквото си иска и в същото време всичко си е на мястото. Няма как да уловите всичко това от цитатите, но поне лудостта ще си личи. :D
Ако се чудите за какво дрънкам - ето ревю на едно малко по-младо аз (не го съдете много). И, разбира се, трябва да отбележа, че преводът е на Борислав Стефанов, а книгата е от Сиела (2016).

Луната винаги е на страната на вълците. Ловецът пази горската пътека. Ако пиете чай с човек-вълк с цилиндър, значи вероятно ще ви изяде. Може би бабата не е била подлъгана. Може би го е пуснала. Може би в нас има нещо, което иска да бъде изядено.
(...)
Казвах се Миртъл. Когато умрях, скочих в огледало. Станах отражение. Част от луната. Сега нощем вълците пеят на мен.

Казвам се Джон Лъвхарт и не съм се родил проклет.
Когато бях дете, един демон ме отмъкна от дома ми. Отмъкна ме в кралството на мъртвите. Когато се върнах на земята, не можех да гледам огледала, защото очите ми бяха черни. Цветът на мъртвите неща.

Проклетият, красив, луд господин Лъвхарт. Вие сте изпълнен със сърца. Изскачат от очите ви, падат в краката ви като отрязани глави. Червата ви са червени панделки. Сърцето ви е роза. Виждам ви, господин Лъвхарт. Виждам какво ви е направил. Убил е част от вас. Погребал ви е под дълбоката земя, погребал ви е жив.

Арестувам ви за убийство. Оставете меча, господин Лъвхарт. Очевидно получавате някакъв пристъп.
- Не, комисарю, не получавам никакъв пристъп. Всъщност избивам наред.

- Вие ангел ли сте, или дявол? - и гласът му вдигна вълни от електричество в нощния въздух.
- Още не съм решил.
И закрачих по мрачната уличка, като си подсвирквах.

Почувствах огромно облекчение. Беше луд като за трима. Но също така беше странно героичен и нямаше абсолютно никакъв страх от каквото и да било. Зачудих се какво ли може да му се е случило, че да го превърне в това същество. И май изведнъж осъзнах, че всъщност го харесвам.

Лудостта е просто дума.
Лъвхарт.

- Всичко съм виждал. Най-лошото у хората. Ангелите да му прощават, доктор Черитри. Аз няма.
Чудя се, дали ако постоянно ти казват какъв късмет имаш, рано или късно се случва нещо лошо.

От личния си опит съдя, че необикновените хора често имат необикновени хобита.

В известен смисъл всички сме колекционери на чудатости.

Огледалата са портали към други светове.

27 януари 2018

Цитати от "Един последен поглед" на Джеймс Олдридж

Първият пост с цитати за годината е за любимия ми Фицджералд (представен в доста особена светлина в тази книга) и Хемингуей, до чието творчество още не съм се докоснала, но тази книга ме кара да искам да подхвана нещо негово.
"Един последен поглед" (в превод на Красимира Абаджиева-Божилова за издателство Ентусиаст, 2014) проследява пътешествието на тези двама писатели из Франция. Следващите откъси се надявам поне да ви усмихнат, ако не могат да ви разсмеят (е, не за всичките се отнася, де). Все пак, да не забравяме, че от един цитат не може да се усети цялата атмосфера и това донякъде може да ме извини, че се хилех така на някои глупости, докато преглеждах въпросните извадки.
Повече за книгата може да видите тук, ако се чудите коя жертва така усърдно се опитва да навие Фицджералд да ги кара из Франция...

- Вие не можете ли да карате кола? - попитах аз.
- Разбира се, че мога. Не е там работата. Имаме нужда от някой трезв, честен, сигурен и пристоен човек, какъвто си ти, в твоето благоприлично сако, в случай че с Ърнест се напием по едно и също време.

- Отдавна не съм карал - опитах да се измъкна аз. - Съмнявам се дали ще мога.
Но Скот не се предаваше.
- Не може да си по-зле от нас. Ърнест криволичи като италиански шофьор на линейка, а аз карам като трамвай, точно в средата, и всички се разбягват.

Ако и двамата сме в опасност да станем фалшиви, явно, че е дошъл моментът да потърсим нещо по-добро.

Подборът не оправдава убийството.

- Никога не забравяй следното: не приемай нещата за буквални, докато не си сигурен, че са буквални.

Знаеш ли, Кит, стареещите хора мислят само за тъжни неща, което ми се вижда глупаво...
- Наричат го жизнен опит.

Не можеш да спасиш човек от собствената му съдба. Не можеш да го избавиш и от глупостите му.

Виж какво, момчето ми, първите двадесет години от живота са най-хубавите - който и да те удря, ти пак се изправяш. След това обаче не е така лесно. Налага се да си намериш една ужасно дебела стена и да се скриеш зад нея, така че никой да не може да те докосне.

- Когато бях на твоите години  - каза той, - оценявах любовта от едно до хиляда.
(...)
- Каква оценка даде на Зелда?
- Всичко беше така истинско, Кит, че не исках да го изчислявам от едно до хиляда.

- Ако успея да прекарам един човек през тази гора, ще мога да прекарам и цял батальон! Хайде да тръгваме!
Скот направи пет-шест крачки и падна по очи.
- Господи боже мой! - възкликна той, а гръмкият смях на Хемингуей проехтя като пронизителен зов на нощна птица.
- Ох, сърце ме заболя! Капитане, мой капитане...
Скот беше изтървал едната бутилка и я търсеше.

21 януари 2018

Книжни аниме адаптации

Ние, книгоядците, израснахме не само край книгите, ами и край така наречената "отаку мания". Случи се неусетно и не отричам, че любовта към индустрията още живее в нас, дори и вече не така силно изразена. Досегът с японското аниме разшири светогледа ни и ни даде повече, отколкото ни е взело. (Ако ни е взело нещо, то е може би изгубеното време в гледане).
Но това е дълга тема, достойна за друг тип есе. Важното тук е следното - един хубав ден се сетихме, че би ни било интересно да потърсим някои книги, адаптирани като анимета. Някои от тези анимета са били много ценни за книжните ни души, а пък други бихме препоръчали на някоя телевизия (например) да купи, защо пък не? xD

Съвсем естествено е много анимета, ако са базирани на книги и легенди, да са базирани на нещо от региона на Азия, но също така, разбира се, има не едно изключение. Изборът от заглавия е цял океан и ние ще се спрем едва на няколко. (Винаги е хубаво да си имаш и нещо в резерв!).
И ако въобще трябва да започнем от някъде, то трябва да започнем именно от заглавията на студио "Гибли"!
Може би много от вас са се разминавали с творбите на Хаяо Миязаки, но съм почти сигурна, че който не е, има ярки спомени от срещата си с тях. Макар че аз самата оценявам високо работата му по тези (вече станали класика) детски филми, не харесвам всеки един от тях. Миязаки обаче е силно повлиян от западната култура и използва много препратки в историите си. Което прави филмите му изключително вълшебни.
И какво по-малко вълшебно от аниме филма "Подвижният замък на Хоул"?
Този филм, адаптиращ книгата на Даян У. Джоунс със същото име (издадена на български от Артлайн Студиос), е може би най-обаятелното творение на Миязаки. Вълшебен, чудат, понякога малко страшен, понякога малко смешен. Това е любимият ми филм на студио "Гибли" и съм уверена, че всяко мечтаещо за магия дете ще го сънува дълго, точно както би обикнало и книгата (с която и един възрастен, съдейки по себе си, когато я четох, може да поиска да полети).
Между другото, доскоро из книжарниците се намираше DVD с "Подвижният замък на Хоул" и всъщност е доста достъпен за българския зрител, което е чудесно.
Като споменахме Артлайн и "Гибли" в едно изречение, спомням си, че съвсем наскоро те издадоха и още една детска книга, по която има и филм на "Гибли" - "Когато Марни беше там". Още един чудесен и запомнящ се филм, в който се носи по-японски дух, ако мога така да се изразя. Той е от най-новите творби на студиото, но с нищо не отстъпва на старите. Самият филм за момента разполага само с фен превод - субтитри (от самата мен, ако ми имате доверие xD).

Говорейки за класики, не е лошо да споменем, че съществуват и доста популярни адаптации на
"Хайди" (може би два варианта дори), "Анн от фермата Грийн Гейбълс", "Малкият лорд Фаунтлерой" и редица други класически заглавия. Някои от тях стават популярни и на запад, а други продължават да владеят умовете на различни творци по един или друг начин. Не съм проверявала, но е вероятно в България да са излъчвали японската версия на "Муминтрол", която е от 70-те години и до днес е много обичана от японците, а малко хора изобщо знаят, че това "детско" е рисувано в Страната на изгряващото слънце.
В най-ново време, през 2014, отново имахме някои аниме адаптации, но с доста далечна връзка с оригиналните заглавия. Все пак сред тях се откроява адаптацията на "Роня, дъщерята на разбойника" по обичана книга на Астрид Линдгрен. Това аниме отново е правено от хора, свързани със студио "Гибли", но за нещастие не е особено красиво, тъй като в процеса на рисуване е участвал компютър. Така или иначе то отново не разполага с превод, бил той от фенове или професионалисти, което си е донякъде загуба. (В случая не коментирам английските субтитри, дано е станало ясно. Такива можете да намерите лесно, разбира се).

Редица класики и известни произведения също не биват подминати. Като например... "Клетниците"! Можете ли да си го представите като нещо по-детско?
Или пък вариантът на "Ромео и Жулиета" от 2007 година? Едно доста хващащо, но и доста, доста странно заглавие, поне ако не сте свикнали с японизирането на разни идеи (летящи коне!!). Ако не сте свикнали, наистина ще ви се стори шокиращо, но пък може би ще ви хареса това, че Жулиета е смело, войнствено и уверено момиче. Доколкото ми е известно, това аниме можете да откриете с български фен субтитри.
Не мога да забравя и версията на "Граф Монте Кристо".
Предупреждавам, че и това заглавие може силно да ви шокира, защото преди всичко е много ярко, цветно, различно, космическо и пънк. (Графът, графът е СИН на цвят!!!). Признавам си, че цветовете му и цялата му странност ме плениха изцяло и дори прочетох за втори път книгите след това, и втората не ми беше вече толкова скучна. Като цяло анимето наистина се намира доста трудно (отново жалко), но при желание, може би ще го срещнете някъде, някога. Това е един от фен преводите, с които мъничко повече се гордея...

Е, разбира се, в Япония са на голяма почит ужасите, трилърите и кримките. Ако трябва да даваме пример с адаптирани заглавия от този тип, доста ще има да се изреждат. Но пък може би е интересно да се спомене анимето, което е сбор от различни случаи на Агата Кристи, адаптирани за по-млада публика - "Детективите на Агата Кристи - Поаро и Марпъл". То е само едно от цялата купчина детективски анимета, радващи се на доста солидна публика и е от най-невинния тип. Защото има заглавия, които са меко казано смразяващи...
А в Япония - къде са детективите и инспекторите, ако си нямат и по един смайващ крадец?
Джентълмените крадци също се радват на голяма публика, но като говорим за адаптация на книги - моето сърце си е останало при "внука" на Арсен Люпен (по Морис Льоблан)... Люпен III. Чудесна смес от комедия за по-пораснали и приключения за не толкова пораснали, сериите за Люпен III са доста дълга сага. Да, много от тях вече са страшно стари, но продължават да се правят филми по темата (има и игрален, японски), като някои от последните са изключително мрачни. Но това е история, която може да се развива по който път си пожелае и винаги ме е карала да се усмихвам.

Със сигурност има и още... но засега временно ще си спомняме за тези.
И няма да забравим да дадем нещо и на Калцифър!