18 септември 2017

Американските богове на Геймън

Ревю от друг книгоядец за "Американски богове" може да видите тук.
- Ако искаш да оцелееш, трябва да вярваш.

Шадоу вярва, че когато излезе от затвора, ще може да живее спокойно с жена си, без да се забърква в повече неприятности. Остават му още няколко дни зад решетките, когато вярата се сблъсква с действителността... Съпругата му загива в автомобилна катастрофа. Шадоу тръгва за погребението й и в самолета среща мъж, представящ се като Уензди - непознат, който му предлага работа и е наясно с неща, които няма откъде да е научил. До тук нищо чак толкова необичайно. Но идва предупреждението, че се задава буря. И Шадоу малко по малко започва да разбира каква работа му предлага Уензди.
"Американски богове" от Нийл Геймън е книга с минуси, които се набиват на очи и с плюсове, които не можеш толкова лесно да дефинираш. Защото се крият в самата атмосфера - на свръхестественото в обикновеното, на приказните истории, в които вече не вярваме, но това не значи, че не са пълни с живот. Плюсовете се дължат и на боговете, живеещи в прогресивния свят и опитващи се да запазят себе си. Реликви от миналото, късчета от културата на много народи. И всички събрани в Америка - защото там са отишли последните хора, които са вярвали в тях. А сега те са изоставили култовете, прекланят се пред новите богове на телевизията, наркотиците и още много, много други - възникват постоянно с всяка нова технология.

Боговете са смъртни. И когато умират, си остават неоплакани и незапомнени. По-трудно е да убиеш идеите, отколкото хората, но накрая и те могат да бъдат убити.

А ето и минусите, или поне онова, което аз смятам за отрицателно. Геймън си създава обширно поле за действие, а ни разхожда само в периферията му. Похват, който често виждам в негови творби. Божествата така и не се изявиха. Държаха се някак настрани от всичко, не разкриваха пълния си потенциал. Когато става въпрос за богове, си представям винаги нещо изключително магическо. И главният ми проблем с тази книга беше не бавната развръзка, а именно липсата на епичност. По едно време обаче си казах, че именно това прави книгата различна от всички останали. Тук има много противоречия - някои минуси са едновременно плюсове. Странен подход има Геймън за историята си. Така и не се примирих изцяло с него, но като че ли именно той е част от чара на книгата. Другият ми проблем е Шадоу - този герой е ужасно, несравнимо сбъркан в чувствата. У него те просто липсват. Бях убедена, че ще се намери някакво обяснение, което не е само в името му. Подразни ме - всичко у него ми стои някак нереално и дори плоско.
За сметка на това обожавам историите за първите заселници в Америка - пренасящи както мечтите и страховете си, така и божествата. Има много такива истории. Някои нямат отношение към действието, но все пак го допълват, правят цялостната картина по-истинска, подплатена с примери. Тази книга има и магически край. Той прави чудесата.
Усещаш се като изморен пътник, стигнал финала. Обръщаш се назад и вече виждаш какво си оставил зад себе си по-ясно. Виждаш дупките по пътя, но вече забелязваш и пейзажа наоколо. Не само сивата линия с маркировки, които си се старал да следваш толкова усърдно, че си останал сляп за останалото. Ето тук открих всичко онова, което търсех. През цялото време си е било там, назад в страниците. Трудно е да се обясни - като всичко свръхестествено, като боговете и приказните герои.
"Американски богове" е роман, който може да харесаш, но е трудно да обикнеш. И да повярваш, че пътешествието ще ти хареса до края. Но по някакъв странен начин, май самият роман вярва в теб. А това понякога е достатъчно - за да я има магията, за да ги има боговете. Новите и старите.

- Няма значение, че не вярваш в нас - каза господин Ибис. - Ние вярваме в теб.

13 септември 2017

Стив Байн и "Дъщерята на меча"

Все слушам как единственият чужденец, който разбирал Япония и японците е Клавел и прочие подобни неща. Как едва ли не трябва да слушаме само него, ако искаме да разбираме далечния изток и да не изглеждаме невежи. Да, наистина съм срещала точно такива мнения ала "Ако не си съгласен с мен, значи нищо не разбираш".
Е, очевидно е пък, че не само Клавел разбира японското.
В интерес на истината понякога съм се съгласявала с по-меките мнения по темата, защото рядко попадам на книга, свързана с Япония, която да не ме дразни с нещо. Страхувам се, че хората сега пък ще кажат, че пиша хвалби само защото Стив Байн е, тъй да се каже, мой колега по специалности. Има една проста истина, свързана с този факт между другото. Започнах тази книга малко преди изпита ми за магистратура, която се отнася до страните в Югоизточна Азия и когато отворих на "За автора" и видях, че е професор точно в тази област, осъзнах, че всъщност ме вдъхновява. Някой ден бих искала да умея нещата, които този човек умее. Или просто да се докосна по такъв начин до онова място, че за един "гайджин" да е невъзможно да каже дали книгата е писана от друг "гайджин" или не... Предполагам, че японците биха ме гледали презрително и биха казали, че никой гайджин никога няма да стане истински японец или нещо такова... но пък кой ли знае със сигурност?

Разбира се, няма да пропусна да заявя, че започнах "Дъщерята на меча" спонтанно. Страхувах се именно от онова положение, в което съм изпадала и преди - да чета за Япония и да се дразня на това или онова, без значение доколко съм в правото си да го правя, след като опитът ми е граден само над книгите и образователните предавания от всякакъв тип. Напрежението ме напусна веднага, след като започнах книгата. Дори нямах възможност да си помрънкам за дразнещите правила за транскрибция, защото тук почти нямаше избождащи очите ми "проблеми". Страшно благодаря на преводача и редактора, и който още е отговорен за това! Единственото досадно беше "нее"-то в края на изреченията, което все пак можеше да се превежда. Дали като "нали" или като "разбираш ли", или като нещо друго... Някак все така странно ми е българска реч да се изпъстря с този израз... въпреки че самата аз го ползвам, когато понякога се опитвам да комуникирам на японски.

"Дъщерята на меча" е японска по дух история, която ни разказва за три магически меча и тяхната съдба през вековете, както и съдбата на хората, които някога (а и сега) ги притежават. Това е сблъсък на невъзможното с реалността - онази японска реалност, където хората умират от преумора на път за вкъщи, които работят по 18 и повече часа на ден. Онази тъмна страна на японската действителност, оставаща все така неразбрана от чужденците, един вихрено бърз свят, в който честта и дълга живеят в съвсем нови измерения. И същата онази действителност, в която тайнствени ками обитават живото и неживото, слепи жени проглеждат в бъдещето, а якудза и полицията живеят в крехка хармония.

Стив Байн е уловил специфичната атмосфера на магия и действителност в модерен Токио по един страхотен начин. И ме изуми с начина, по който препраща историята си назад през вековете със същия този странен по някакъв начин реализъм. Въпреки че всичко е измислено, за един почитател на Япония като цяло всичко е истина и това преживяване е безценно. Дори и подобни истории да е имало и преди, този факт просто губи значението си. Ето, че има чужденци, които могат... да мислят като японци. Без да използва като герой нито един чужденец, Байн е създал книга за свят, който уж е недостъпен. И единственото му "престъпление" е това, че е използвал като герои имперското семейство, което (винаги ми е правило впечатление, пък и не само на мен) обикновено никога не бива докоснато от художествената литература. Нещо повече, позволил си е да даде простичко, но истинско обяснение защо Япония се нуждае от своя император и аз го обичам още повече заради това. Просто е различно, когато някой потвърди мнението ти по тема като тази...