22 март 2017

„Шифърът на Леонардо” от Дан Браун


„Шифърът на Леонардо” е поредната книга, която чета от Дан Браун – писател, който наскоро стана един от любимите ми. Спогледахме се с онзи господин на корицата под обложката... и нещата бяха ясни. „Шестото клеймо” щеше да почака малко.  Падам си по подобни корици и това си е. Освен това снимковият материал, който е включен в изданието, доста ми помогна да се пренеса мислено на местата, където се развиваше действието. Придобих навика сама да търся изображения, които да ми покажат нагледно обсъждания артефакт или сграда, а сега определено чрез снимките беше доста по-удобно. Но нека видим какво е поредното приключение, което ни е подготвил Браун.
Професорът по религиозна символика Робърт Лангдън този път е в Париж. След лекцията, която изнася, той има среща с уредника на Лувъра – Жак Сониер. Уредникът обаче е намерен мъртъв, а уликите на местопрестъплението са шифрован код. Заедно с криптоложката Софи Нево, Лангдън се опитва да разгадае тайнствените знаци. Те ще го доведат до напълно неочаквани места и идеи, ще му покажат, че много е заложено на карта. Една древна истина е на път да бъде изгубена. Робърт трябва да разбере каква е, защото ако не бъде запазена, Орденът на Сион ще е водил безсмислена битка векове наред, в името на нейното съхраняване. Но онези, които не искат тайната да бъде узната, ще направят всичко възможно, за да спрат професора и Софи. Шеметната надпревара с времето започва...
Обичате ли древни загадки, конспиративни теории, тайни организации и обреди, докато сюжетът се развива динамично? Дан Браун отново ни поднася по много от всичко това – и най-вече разбулване на масовите заблуди по религиозни въпроси. Аз лично се впечатлявам от всяко късче информация в романите му, а и по принцип, тъй че тук останах доволна.

Онези, които заплашват Господ с меч, с меч ще бъдат посрещнати. Непоклатимо и непоколебимо.

Както в „Изгубеният символ”, така и тук главната тема е религията. Но „Шифърът на Леонардо” набляга повече на нещата, които е скрила Църквата от обикновения човек – още в самото утвърждаване на християноството. Хора като Леонардо да Винчи са представили част от истината в творбите си. Но каква всъщност е тази истина? Честно казано, Браун така убедително представя фактите, че може да ме накара да повярвам в какво ли не. И не само тук, а и в другите си произведения. Когато оплетеш толкова много истини, лъжата малко се размива.
А от преплитането  на Ордена на Сион, Opus Dei и Винчи в един роман могат да се получат интересни неща.
Единственият ми сериозен проблем с „Шифърът на Леонардо” е, че ми липсва онази философска нишка в сюжета, каквато открих в „Ад” и „Изгубеният символ”. В историите на Браун харесвам именно това - че те оставя да разсъждаваш върху някой казус, докато в същото време действието върви шеметно. Но пък тайната на Ордена, която се разкри впоследствие, беше толкова любопитна, че просто спрях да мрънкам. Браун ни дава възможност да се досетим какви ще са последствията от евентуалното й разкриване, а това определено придава тежест на цялото лутане на Лангдън из света на символите. Въпреки това отнех една звездичка от оценката в Goodreads. В тази книга има всичко, което харесвам в романите на автора, но не открих онази задълбоченост, която очаквах да намеря. Такъв проблем имах и с „Метеоритът”, но ако трябва да сравня двете, „Шифърът” е на по-високо ниво.
Впечатление ми направи и друго – обикновено героите антагонисти в прочетените от мен книги на Браун, са винаги онези, които следват своите собствени амбиции. Докато тук появилият се още в първите страници Сила е по-скоро последовател. Неговите действия бяха контролирани от хора, които стояха твърде много в сянка. Разбира се, когато дойде моментът за разкритията, аз пак се чувствах като първата глупачка. Винаги, винаги успява да ме подведе. Въпреки че се научих да очаквам обрата в сюжета, до последно не мога да разгадая какъв ще е той. Колкото до Сила като персонаж – той е някак симпатичен. Най-вече заради чистата си вяра в собствените си убеждения, в праведната Църква и онзи, който е спасил животът му и го е направил човек. Въпреки това нещо определено не ми достигна. Авторът не разви неговия образ, а предполагам, че ако поне имаше по-сериозно участие, щях да намеря повече думи за коментар. Същото мога да кажа и за Софи – на нея се обърна известно внимание, но женските образи в книгите му пък са ми безлични. А и по принцип трудно се впечатлявам от тях, така че не мисля да отнемам точки в тази графа.

„Шифърът на Леонардо” е един динамичен трилър, който поднася на всяка страница любопитна информация и напрежение. Поех голяма доза именно от напрежението и това ми пречеше да оставя книгата настрани. Историята е увлекателна и се замислям дали да не я съпреживея отново чрез филма. С риск после да го заклеймя както екранизацията на „Ад”...

Ревю за "Ад" от същия автор може да видите тук. За "Изгубеният символ" - тук. :)

21 март 2017

Цитати от "Глинени крака" на Тери Пратчет

Цитати от "Волният народец" и "Въоръжени мъже" може да намерите тук.
Днешният пост е свързан само с "Глинени крака"; преводът е на Владимир Зарков.

Не с отхвърляне на невъзможното се стига до истината, колкото ще да е невероятна, а чрез несравнимо по-трудния процес на отхвърляне на възможностите... една по една.

Ветинари успя да опитоми Анкх-Морпорк точно както се дресира куче. Взе един от по-дребните хищници сред множеството други зверове наоколо, удължи зъбите му, укрепи челюстите му, разви мускулите му, сложи му нашийник с остри шипове, напълни му стомаха с най-отбрано месо, а после го насъска да захапе света за гърлото.
Накара всички шайки и групички да проумеят, че е по-добре редовно да си режеш парче от тортата, отколкото да я налапаш цялата заедно с ловко пъхнатото в нея кълцано стъкло. Принуди ги да си научат урока - малкото парче е особено вкусно, ако тортата расте непрекъснато.

- Най-лошото е - добави след малко, - че всеки иска някой друг да му прочете мислите и да нареди света според желанията му.

Объркан и разтревожен съм. Значи първата ми работа е да прехвърля грижите си и върху околните.

- Атеизмът Също Е Религиозно Убеждение - избоботи Дорфл.
- Не е! - разгорещи се стражник Визит. - Атеизмът е отрицание на боговете.
- Следователно Е Убеждение По Религиозни Въпроси - заключи големът. - Всъщност Истинският Атеист Мисли Непрекъснато За Боговете, Макар И Чрез Отрицанието. Затова Атеизмът Е Особена Форма На Вярата. Ако Атеистът Искрено Не Вярваше, Не Би Си Губил Времето С Отрицанието.

Преди хилядолетия древната империя бе наложила на всички съседи своя Пакс Морпоркия с недвусмисленото послание: "Не се бийте с нас, защото ще ви затрием". Този път пипаха по-изтънчено. "Щом желаеш да се сражаваш с нас, ще поискаме да си изплатиш ипотеката. Между другото копието, с което се каниш да ме мушнеш, ми принадлежи. Дал съм ти пари и за щита, с който смяташ да се предпазваш.  И свали купения от мен шлем, когато дръзваш да ми говориш, нещастен дребен длъжнико!"

- Значи Когато Смъкнеш Веригите От Хората, Те Веднага Си Изковават Нови?
- Да, туй май е едно от основните човешки занимания.

Лорд Ветинари беше всеизвестен с великолепната си памет. Но нали всеки си записваше? Няма как да запомниш всяка дреболия. "Сряда: в 3 часа следобед терор, в 3 и четвърт почистване на ямата със скорпионите..."

- Или Всички Дни Са Свещени, Или Нито Един. Още Не Съм Решил.

- Шлемът мъничко се различава от короната. И да го свалиш, пак го усещаш на главата си.