22 май 2018

"Картата на небето"

Преди две години попаднах на една вълшебна история, пътуваща през времето по необичайни и изненадващи начини. "Картата на времето" на Феликс Палма беше страхотно магическо преживяване във викториански стил, пълно с фантазия. Разказ на човек, убеден в това, че ни представя нещо като напълно истинска биография. И защо да не ни представя именно това? Писателят Х. Дж. Уелс, написал "Машината на времето" и "Война на световете", е наистина необикновен човек.

Макар да минаха две години от първата ми среща с Палма, почти не е имало момент, в който да не видя "Картата на небето" и да не си кажа, че това трябва да е следващата книга, която ще прочета. Срещата ни се състоя едва сега, но удоволствието хич не е намаляло. Феликс Палма е абсолютният властелин над своята история, господар на нейното време, всевиждащият и, смея да кажа, благ разказвач. Скрива се умело зад кулисите, но нито за миг не те изоставя. И изниква изненадващо, за да те върне някъде назад или да те пренесе през времето. И, въпреки че този похват обикновено ме дразни, този автор го прави добре. Ще се пошегува тъничко с теб тук, ще се обоснове за намеренията си там. И историята неусетно става мрачна и трагична. И все пак вярваш, че вероятно ще има лъч светлина. Щом всевиждащият ти водач е там.

В "Картата на времето" видяхме какво става, когато хората много силно повярват в една революционна за времето си книга - "Машината на времето". Горкият писател, Уелс, главен герой и в произведението на Палма, се срещна с особените трудности в борбата си с "Властелина на времето" Гилиъм Мъри, който твърдеше, че е открил времева дупка в пространството и времето, и изпращаше туристи да видят края на епичната война, водеща се през 2000-та година.
Сега, няколко години по-късно, Уелс вече е издал втори роман. "Война на световете". Злите марсианци унищожават планетата. Втора революционна книга, която предсказва, че в един спокоен ден близо до Лондон ще се появи странен марсиански цилиндър, с който ще започне началото на края и ние няма да бъдем готови. Книгата обещава да си остане просто увлекателна и хитова, докато близо до Лондон наистина не се появява един марсиански цилиндър. Като че ли Мъри отново е замесен... но нещата скоро излизат извън контрол.

"Картата на небето" носи един характерен викториански заряд в себе си. По някакъв начин изглежда като книга от онова време. Тук обаче аз виждам по-реалистични образи. Горделиви, но и леко романтични дами. Господа джентълмени. Малко вонящ, но могъщ Лондон. Трагедии, вплетени в надежди. Надежди, вплетени във фантазии. История, разказана с щипка хумор и съвсем нежна, трудно доловима намеса, за която прощаваш лесно, защото накрая пътят винаги се оказва различен.
Марсианци, фантастични кораби, жертвоготовни приятели... и врагове. Герои и страхливци - всички те са част от "Картата на небето". Картата, подарена на едно малко момиченце преди много години, с която тя се е научила да мечтае - романтично и вдъхновяващо малко чудо.

Когато залезът е близо и надеждата умира, остава писателят. В него е ключът и с него историята се преобръща. В "Картата на небето" времето е променлива единица, а пространството е изменчиво. Границите са размити. Не знам дали финалът на тази книга би удовлетворил всички, дали страховете и притесненията на Уелс не са донякъде основателни, но в крайна сметка може би е прав. Съществуват безкрайно много... възможности.
Още от сблъсъка си с "Картата на времето" знам, че най-сетне мога да се доверя на нещо викторианско, без да се разочаровам от неговата... как да кажа... ограниченост. Безнадеждна остарялост. Много хора са взели от викторианските класики, каквото са могли и сега онези романи са по-скоро разочароващи за мен. При романите на Палма не е точно така. При него могат да се намерят същите често използвани и от други елементи, но в произведенията му има нещо увличащо, нещо, което го прави хем по някакъв начин оригинален, хем трудно забравящ се. В неговите книги има магия. Или надежда. Или просто е пълно с хиляди възможни светове. Или всичко това заедно...

~~~~~~~~~
Още за "Картата на небето" можете да видите и в:

28 април 2018

Цитати: "И страж да бди на пост" от Харпър Ли


През 1926 на тази дата е родена Харпър Ли. Това ми се струва добър повод да споделя някои от цитатите, които съм извадила от "И страж да бди на пост". Постарах се да отсея разкриващите сюжета (не и без болка в сърцето, понеже там са ми любимите).

"И страж да бди на пост" е в превод на Любомир Николов. Изданието е на Бард (2015г.).

При любопитство - малко стари впечатления за книгата има тук.

~~~

Всеки човек е остров, Джин-Луиза, всеки е страж в своята съвест.

Времето гарантира: историята се повтаря; а човешката същност ни гарантира, че историята е последното място, където ще търсим.

- Просто се опитвам да те накарам да надзърнеш отвъд постъпките и да видиш мотивите. Човек може да изглежда част от нещо нелицеприятно, но не бързай да го съдиш, ако не знаеш мотивите му.

Човек може да осъжда враговете си, но е по-мъдро да ги познава.

- Не забравяй и това: винаги е лесно да погледнем назад и да видим какви сме били вчера, преди десет години. Трудно е да видим какви сме сега. Ако овладееш този трик, нама от какво да се боиш.

Мръсната дума предразсъдък и чистата дума вяра имат нещо общо: и двете започват там, където свършва разумът.

... приятелите ти имат нужда от теб, когато грешат, Джин-Луиза. Не се нуждаят от теб, когато са прави...

Какво прави един фанатик, когато някой оспори мнението му? Не  поддава. Остава твърд. Дори не се опитва да слуша, само отблъсква. А ти беше буквално обърната наопаки от баща, какъвто няма на този свят, затова удари на бяг. И как бягаше само. Откакто се прибра, несъмнено си чула някои доста обидни приказки, но вместо да се нахвърлиш слепешком върху виновника, ти се завъртя и побягна. На практика каза: "Не ми харесва как постъпват тези хора, тъй че не се интересувам от тях". Но ще е по-добре да се заинтересуваш, иначе никога няма да пораснеш. На шейсет години ще си бъдеш все същата като сега - и тогава ще си клиничен случай, а не моята племенница.

Когато израснах, а аз растях сред черни хора, те бяха Калпурния, Зибо боклукчията, Том градинарят и всички останали - хора с имена. Около мен имаше стотици негри, те бяха ръцете, които беряха памука, които работеха по пътищата, които режеха дървен материал за нашите къщи. Те бяха бедни, бяха болни и мръсни, някои бяха мързеливи и некадърни, но никога не съм си и помисляла, че трябва да презирам някого от тях да се боя от него, да бъда груба или да смятам, че мога да го тормозя безнаказано. Те като хора не влизаха в моя свят, нито пък аз в техния: когато ходех на лов, не нахлувах в земите на негър не защото е негър, а защото не биваше да нахлувам в ничии земи. Учеха ме никога да не злоупотребявам с човек, който е по-онеправдан от мен, било то в ум, богатство или обществено положение; това означаваше с никого, не само с негрите. Дадоха ми да разбера, че обратното трябва да се презира. Така бях отгледана, от една черна жена и един бял мъж.