"В светлината ветровете идат смъртоносни идат ветровете в светлината"
Наричам тази книга "Голямата червена книга на фентъзито", заради червените й твърди корици под "опаковката". Нещо се е случило със Сандерсън, докато е писал "Сияйни слова". Обикновено втората книга в неговите поредици е тази, която ми се струва малко ненужна. В този случай... поне ако може да се вярва на Goodreads... засега е планирал 10 книги по темата. Тогава как... защо, за бога, Бурята надвисва над героите му още тук, още в самото начало. Не може битката с паршендите да продължи в още осем тома... Трябва да има и нещо повече...
Ето, не е никак честно така! Как ще разбера, а?!
Между другото, аз май все бързам да си права заключения... предишния път бях казала, че сигурно ще мине доста време, преди да сложа ръка на тази тухличка. И колко време мина? Една книга време, ц-ц... Но за това трябва да благодаря на АртЛайн и тяхното навременно дарение за Читалнята. Всичко ще изчета! Само малко време, че покрай Коледа съм заредила елхата xD.
В "Сияйни слова" Рошар продължава да ни се разкрива със своите чудеса и изненади. Магия и духчета обитават въздуха и земята. Един ужасяващ убиец обикаля и сее хаос. Далеч, в пустотата, няколко Върховни принца и един крал се опитват да победят във война, водена вече 6 години... и помежду другото да се надцакат един-друг.
Каладин вече е излязъл от настроението си "Искам да умра", но сега си блъска главата над клетвите и обещанията.
Шалан има нова мисия... и нови приятели. Реално тази книга ни разказа за нея. Страшна жена, честно казано. Ама наистина! Някъде в началото и в средата взе да ме дразни малко, понеже аз вече съм заклет човек на чичо Далинар, а нейните замисли открито са против "семейството". Малко по-късно вече започнах да я приемам... по-нормално.
Не е момичето, което успя да ме спечели... но все пак не е Вин xD Мъглородната Вин е една от най-любимите ми фентъзи героини и първия главен персонаж жена, който да харесвам толкова.
А като говорим за Вин... тук и тази... шарка се повтаря. Вин и Елънд, Шалан и Адолин... то е почти същото! Нарочно ли Сандерсън обича да поставя мъжете в подобна странна ситуация? Вече този модел ми изглежда като "Няма пък аз да съм като другите!" xD Но не отричам, че е интересен, именно защото рядко се използва... Само дето ще ми се скъса сърцето, ако авторът реши да се възползва от възможността за любовен триъгълник. Моля ви се, Сандерсън, моля ви се, не xD Това ще е прекалено жестоко. Не мога да разбера с какво Адолин е заслужил всичко това, честно! Момчето е толкова честно и добро... Всъщност, той е някъде на моите години...
Чакай, вярно... Каладин е по-малък от мен! О, господи... То и Шалан така...
Много съм щастлива за чичо Далинар между другото xD За всеки негов успех скачах от кеф... май наистина съм се причислила твърде много към семейството xD (Забележете все пак, "чичо" вече е неотделимо от името му...)
Гледната точка на Ешонаи в Интерлюдиите много помогна за разбирането на другата гледна точка. Открих и едно чисто и абсолютно забавление в сцените с Шута. Аз много обичам шутовете... за бога, най-разпространеният ми интернет псевдоним е именно спомен за един определен шут. Шутовете са устати змии, владеещи сарказма и всички подобни изкуства до съвършенство. Шутът със сигурност е дори повече от това, което сам признава за себе си... дори и да не признава много с думи. Обичам това създание!
Какво да ви кажа. Един епичен свят се завръща към живота с тази втора книга от поредицата. Всъщност, и да са 10 книги, какво пък, още по-добре. Нека Рошар диша, нека живее. Бурята застига всичко... важното е дали ще продължиш да бягаш пред нея. И колко ще издържиш.
Скали и бури, забравени легенди и истини, лъжи и тайни. Духчета на живота си играят в младите зелени растения. Духчета на смъртта се крият из труповете на убитите. Духчета играят с вятъра. Някои задават въпроси. Други чакат да чуят думите. Чудовища дебнат дълбоко долу, където слънцето стига трудно.
Някои хора кроят планове за убийства и "спасяване на света". Други откриват в себе си... нещо. Дори най-голямото едноръко нищожество може да се окаже изненада в творбите на Сандерсън. Внимавайте с Лопен!
Нищо чудно следващия път да се дивя на Скалата. Оня, с дългото ескимоско име...
Не съм чела "Колелото на времето". Някъде не се ли споменаваше, че Сандерсън иска да напише поредица от такъв тип, или аз го споменах? Все тая, не ми се проверява... Но безспорно това тук е... епично фентъзи. За това вече съм сигурна, че говорих. Това е разказ за цял един свят. Със своя писменост, със своите възходи и падения, с много народи и много лица. Със своята уникална магия, със своите чудеса.
Сега се сетих какво липсва! Един речник с глифи, та да може като при Толкин да заговорим алетски. Може пък да го подхвърля като идея на автора, ако в онзи сайт някога им хрумне да му задават въпроси... само трябва дотогава да си формулирам правилно изречението на английски xD Само за жени, какво ще занимаваме мъжете с "женски писания" xD Не, това просто все ме удивлява...
Сега като гледам книгата опакована и готова за връщане и вече ми липсва... Та нали Бурята едва сега идва?! Та нали предстои най-важното...
П.П. Адолин е моят герой! В края на книгата горе-долу особено. Той си е от семейството на чичо Далинар и си го обичам по принцип, ама вече ме спечели напълно. Вярно, сега неговата съвест сигурно ще се измъчва в продължение на цялата бъдеща книга, но... за бога, момче, право в десетката!!
А дали пък следващата книга няма да е за Ренарин? Този хитрееец xD xD
Проклятие... или по-точно, за да сме като по темата - Отче на Бурята!
Пак нямам търпение...
Няма коментари:
Публикуване на коментар