27 септември 2016

"Зодиакалните убийства"

 Един от любимите жанрове в японската литература, доколкото ми прави впечатление, е криминалният.
Има един определен тип истории, които са тайнствени и зловещи. Които определено са написани в един по-различен дух. Особено пък ако действието се развива около Втората световна война. Независимо дали преди, по време на, или малко след. Историите за това време са тъмни, може би дори зли, зловещи със сигурност. И също така по някакъв начин - толкова характерни за Япония. Почти не си спомням да съм чела или гледала нещо за Япония през споменатия период от време, което да не е било украсено в тези необясними, но характерни цветове.
И тази книга е в същия дух. Някои хора биха я определили като ужас. Притежава своя енигматичност.
Спомням си за подобен роман от друг японски автор, с който съм запозната заради пресъздаването му в аниме. Оставя у теб странно чувство. Зловещо, привличащо и обсебващо по някакъв неочакван начин. Същото е и със "Зодиакалните убийства".

Анимето, което споменах и което е създадено по романа на Нацухико Когьоку, се нарича "Mouryou no Hako" (моят избор на времето, за фен-превода на български, беше "Кутия с Морьо"). С първите няколко страници, "Зодиакалните убийства" ме постави право в другата история, изглеждаха ми толкова идентични. Невъзможно и зловещо убийство, разгадавано от гениален, но мързелив и отнесен "детектив", който се занимава с детективски неща само през свободното си време. Гледах споменатото аниме два-три пъти, като си спомням няколко неща, направили ми впечатление, които и романът на Шимада Соджи споделя.
По-главната обща черта е начинът, по който ни въвеждат в историята. Първата среща с убиеца, който успява да те удиви, отврати или ужаси, в зависимост как си устроен. Случвало ми се е да се възхищавам на идеята на автора. Например в "Зодиакалните убийства" убиецът представя идеята си на първо четене абсолютно обмислена по всеки един възможен детайл. Изненадващо е и някак... просто наистина удивително.
Друга обща черта са младият човек на изкуството, който е чул за случая, защото е известен из страната, и съвсем случайно се познава с един много, много умен човек, с когото случайно може би ще обсъдят това, върху което всички си блъскат главата. "Детективът" живее все едно в друга епоха. Спомням си Кьогокудо, никога няма да забравя нелепата, но много добре вметнатата забележка на жена му ("Господи, той има жена!", помислих си тогава), че бил като Джизо статуя.
Детективът е гениален, но няма много приятели. Явно е или книжар, или пък се занимава с друга странна дейност. Детективът на Соджи е астролог и гадател, по дяволите!
Двойка като тази е почти явно създадена по образ на Шерлок Холмс и доктор Уотсън. Само че в Япония детективът "не си скъсва обувките от ходене", а напълно обратното. Даже може да се види на хората изнервящо бавен.
Този тип произведения ти изглеждат понякога като невъзможни. Понякога изглежда като че ли накрая ще стане дума за истинска магия. Че "скверното дело" на лудия извършител е станало истина в един момент. Очакваш жертвите му да са живи по начина, по който той ги вижда. Очакваш едва ли не да дойдат при теб и да са "съвършени" точно по начина, по който болният им създател е предвидил.
Ако все още сравняваме "Зодиакалните убийства" със споменатата история "Кутия с Морьо", можем да забележим, че авторите им се стремят към това да представят на читателите си абсолютно всички възможни факти, да изяснят абсолютно всички възможни пътеки. Да, на няколко пъти споменах, че в "Зодиакалните убийства" не получихме нищо за героя, който беше китаец,  това ме дразнеше, именно защото не се връзваше в цялото. Получихме всичко за всички, беше логично човек да си помисли, че е възможно той не просто "да се е върнал в Китай", колко му е да заблуди хората през 1936-а година или нещо подобно... И все пак, да, като изключим това, абсолютно всички факти са на лице. Който желае, може да се опита да разреши случая, дори авторът предизвиква към това. Който не желае, или пък просто не може, остава с мен и тъпия главен герой до края xD Аз нямах желание да мисля в дълбочина, а можеше и да не успеех да се справя, така че просто бях търпелива към Митарай, по същия начин, по който бях търпелива с Кьогокудо някога. Понеже навремето Кьогокудо прецака моите гениални изводи с невероятна лекота. От тогава вярвам, че някои криминални истории се пишат, така че дори да имаш всички факти, да не се досетиш за убиеца. Мисля, че това го има и в някои истории на Шерлок Холмс... Но в никоя история на Шерлок Холмс няма да ме удивят и смразят точно по този начин, по който го могат японските автори. В това съм твърдо убедена от много години. Все пак, извинявам се, но дори в аниме трилъра "Monster" има атмосфера, която трудно се забравя. Различна и магнетична.

"Зодиакалните убийства" е прекрасен избор за представянето на този тип японска криминална литература у нас, поне според мен. Нямаше да се сърдя и на по-горе споменатата история, но изглежда, че Соджи Шимада действително е по-известен.
Отделни моменти от тази история са добре известни на почитателите на жанра - имам предвид предизвикателствата със "заключената отвътре врата". Тук така популярният Едогава Ранпо наистина е изиграл голяма роля. Други моменти за много хора ще изглеждат нови. Бих посмяла да кажа - свежи за жадния за новости фен на криминалното, в случай, че досега не е чел японски романи, отнасящи се до точно този определен момент. Понеже е почти сигурно, че иначе са се запознали със съдията Ди (който е китаец, но все пак)...е живял доооста назад във времето, нали? А тук, когато споменеш за история, въртяща се около Втората световна война, аз веднага си представям нещо тъмно, брутално и... възможно само с магия? Дали...

25 септември 2016

Септемврийски срещи

Септември дойде и вече почти си замина, но към края си донесе няколко предизвикателства за мен от нов тип. Казвам нов, защото отново реших да се изпитам с книги, които по принцип (ако изключим "Пайнс") едва ли бих си взела веднага. Отдавна ми е трудно да си купувам трилъри, защото все се тормозя дали ще попадна на хубав такъв. Да не говорим как стоят нещата с литературата в други жанрове.
Но, благодарение на издателство "Бард", имах удоволствието да си проведа самоизпитанието~
Днес на фокус са три книжки, сред които имам безспорен фаворит. Признавам си, понеже се вижда и по оценката в Goodreads...

Страница в Goodreads

Предизвикателството, което си поставих след първите няколко страници на тази книга, беше да разбера доколко добре ми влияе литературата с руски привкус. Понеже руската и френската литература бяха изключително трудни за мен, по времето, когато бях тийн (който желае - да ме убие с камъни, но такова е положението), надявах се нещата да се променят.
"Проклятието на златото" обаче ми се видя по някакъв начин суховата, статична. Имаше си действието, имаше си своето напрежение в стил "пищови навсякъде", но въпреки това ми стоеше сухо. Може (а даже може и да е почти сигурно) да не съм в таргет групата на господин Кръстев... но все пак и аз обичам подобни теми... сигурно съм провалена от множеството американски екшъни обаче и търся други неща xD.


"Пайнс" за мен е нещо, което се крепи на ръба на трилъра и спада повече към научната фантастика с хорър елементи, което честно казано не очаквах. Бях се наканила да гледам сериала и бях подготвена за темата "много, много странно градче някъде в Америка", но не очаквах историята да се обърне към елементи като тези, които всъщност използва.
Тази книга, ако следваме традицията на този пост, ми дойде "насечена" - с много кратки изречения, които придаваха тук динамика и напрежение от онзи тип, който вече ми допада. Хубаво е, че героят не е някое божество, о, даже напротив. Вярно е, че може темата да е поизтъркана оттук-оттам, но книгата несъмнено е добра... а пък и я прочетох с удоволствие за ден и половина, което също говори много.
Само че ме е страх все още да разбера с какво може да продължи историята. Тя може да продължи по много начини, съвсем вярно, но в същото време си е достатъчно добре завършена и много се тревожа да не стане някой сапун, защото стане ли, поредицата няма да има никакъв край... Скоро ще разбера това и вероятно ще пиша и по-подробно и за двете книги~


Едва, когато разбрах за съществуването на тази книга, разбрах също така, че авторката е българка. Повярвайте ми, бях абсолютно убедена, че "Пчелата" е книга на някоя жена като Елиф Шафак или подобно. Никога не съм обръщала внимание... Е, и в първите моменти с "Докосване" не знаех истината, преди да ме просветлят.
А можеше и изобщо да не узная всъщност, понеже тук става въпрос за герои с имена, които се опитват да навлязат в българската действителност, но са все още рядко срещани. Говоря за такива като Ричард, например.

"Докосване" не успя да ме докосне по начина, по който всъщност очаквах. Не знам и какво точно очаквах, да си кажем право, но явно е било нещо по-различно. Имах голям проблем с историята в тази книга. Участието на Бог просто ми идваше в повече, може би защото нещата, за които ставаше дума, бяха неща, които всички знаем. Неща, които изглеждаха като такива, които много от Фейсбук потребителите биха си пуснали на стените, без да се интересуват особено какво означават. Отделно, имах проблеми и с начина, по който беше написана книгата. Изобщо не вярвам, например, двама души да седнат и да си говорят така, все едно озвучават документален филм. Брутално беше как шофьора Томи започна да прави биография на Виктор (в минало време, естествено), докато горкият човек просто беше още в кома...
Главно, главната героиня Ани... не беше толкова лошо момичето, но ме загуби някъде по пътя.
И всички тези скъпарски разходки със самолети и прочие, просто ми звучаха много... грубо? Нещо подобно... И къде ли съм чувала за "галактически богатия, който не умее да обича, но се влюбва в обикновено момиче с мънички недостатъци", хм...
Може би това беше главното, което по-скоро ме изгуби за книгата...

21 септември 2016

Изтръгнати (ли бяха) от корен...

 

Техният Змей не яде момичетата, които взима в кулата си на всеки десет години.
Вместо това техният Змей е готов да ги побърка с отвратителния си характер... докато не си намери майстора, разбира се. А за над сто години, това няма как да не стане, нали?

Змея е очарователно раздразнително същество, изпълнено с мъдрост, но и с непокорим инат. И, за да не става объркване, всъщност е човек. Магьосник. "Техният си магьосник". Този, който пази мирните мънички селца по протежението на една голяма река, която потъва в омагьосаната, зловеща гора. Някъде в една измислена Полша, наричана Полния... понеже няма как да не е Полша, нали?
Змей е най-талантливият магьосник в малкото кралство. И хората, които живеят около самотната му кула, се гордеят с това. Задължени са да му пращат налог всяка година, но поне той не е лош господар. Да, на всеки десет години избира една определена девойка, която взима в кулата си за десет години. И след като я пусне, тя не се прибира повече у дома.
Така тази конкретна година едно момиче ще трябва да иде с него в кулата. Всички смятат, че ще е местната красавица Каша, защото Змея обича красивите и съвършени неща. От малка Каша се подготвя за този ден. И останалите, макар и да им е малко тъжно, са щастливи, че не са избрани те. Агнешка също е щастлива, дори и да е най-добрата приятелка на Каша. Тя е онова неугледно, мръсно момиче, чийто единствен талант е да съсипва всяка дреха, която облече.
Наближава празникът. Змея идва на панаира, за да избере. И какво става, според вас?
Агнешка попада в кулата на магьосника...

Всичко това звучи като приказка и наистина е. Вълшебно съчетание от почти всички познати приказки от детството. Славянските, мисля си, макар че ако човек се съсредоточи, ще намери по някакъв начин скрити всички принцеси на Дисни... но така променени, че са някак свежи и нови в лицето на Нешка. Тя е непохватна, "отвратителна" и какво ли не още. Бързо открива, че умее да дразни Змея с това, което е. Бързо открива неговите тайни. Бързо открива и, че в нея има нещо, което може да я причисли към старите вещици от сказанията. Като Баба Яга. Подобна магия, свързана със земята, простичка, но изключително могъща, притежава и Тифани Сболки. Ей такова момиче е нашата Агнешка.
Тя се включва почти без да го иска в борбата срещу Леса, който иска да превземе земята и да погуби всички, които нашето момиче обича. Да погуби целия свят. Младата вещица ще трябва да се пребори за малкия си свят по удивително приказен начин... и с помощта на един Змей, разбира се. Накъде без наставника?

Змея е видял много неща през дългия си живот. Но никога не е попадал на чудо като Агнешка. Борил се е дълго по познатите методи срещу Злото, но тя разтърсва целия му светоглед. Буквално. Няма и месец, преди да започне да прави невероятните си открития. А на него му остава само да й се довери... и да продължи да се дразни.
Отношенията между тези двамата оставят абсолютно безценни спомени. Те не са в никакъв случай стандартната двойка от тийн книгите или приказките. Отдавна не съм срещала такава, толкова отдавна, че дори не помня с кои мога да ги сравня. Човек може да познае близостта им, нуждата им един от друг, но в същото време е просто убеден, че става дума за една наистина зряла любов. Връзка, която допринася по особен начин за цялостната атмосфера на този... славянски свят. Защото преди всичко това си остава свят, потънал в дървета и корени, из които пристъпват важно светлите смели князе от приказките. Всичко тук е пуснало дълбоки корени в традицията, по някакъв особен начин. Едновременно в много познати неща и едновременно в нов прочит на същите. Странно е, но вълшебно.

Книгата е бърза като реката, защото за разлика от много други е едничка... и подкрепям това решение. Не го казвам в отрицателен смисъл, нещата просто се случват, пътуват по реката, нежно и в същото време с напрежение. Нищо, че трябва да знаеш накъде отива реката. Знаеш приказките... но всяка приказка е вълшебна история, която пленява. Поне старите са такива.
Сигурно се повторих много пъти, но за книга като "Изкоренени" (повече ми харесва този вариант всъщност xD) можеш да говориш само така, докато си още в плен. Страшно е, когато книга като тази пусне корени в теб... Или всъщност не е, в зависимост от гледната точка.
Аз не видях те да пожелаха да бъдат изтръгнати... Домът винаги те тегли към себе си, така се говори по нашите земи, мисля...

17 септември 2016

"Бурята на века" и нейното древно зло

 "Дайте ми това, което искам, и ще ви оставя на мира."

Непретенциозният остров Литъл Тол - парче скала сред вълните - скоро ще бъде посетен от невиждана досега буря. Бурята на века. Невиждани количества сняг и студ ще сковат земята.
Но бурните ветрове не са страшни. Страшно е онова, което носят със себе си. Зло, древно колкото света, може би по-древно и от самия него. Магнетично, ужасяващо, всепоглъщащо, всезнаещо.
То ще поиска нещо от хората на този остров. Защото знае, че в малките градчета "умеят да пазят тайни". Бурята на века ще бъде неговият миг да вземе онова, което желае. Само нещо мъничко. Нещо, дадено доброволно. След това мирът ще се възстанови.
Може би...

Андре Линож крачи по улиците, отрупани със сняг, и кани след себе си Бурята. Бастунът му потропва тихо, нечуто. Дръжката му, оформена като вълча глава, се зъби зловещо. В очакване. Не остава много време до пиковия час на бурята, а преди това Линож ще трябва да покаже на местните, че не се шегува. Или поне чувството му за хумор няма да им се хареса.

~~~~~

И на мен за първи път ми изпадна възможност да се запозная с роман, написан под формата на сценарий, който все пак си остава преди всичко роман. В началото си мислех, че разпределението по роли, описанията и прочие елементи само ще ме объркват, но не беше така. Картината си остава пълна, жива и магнетизираща. Все пак... говорим за Кинг ;) Това се казва да ти прожектират филм в главата!

Зима е и... след първите десетина страници, които определям като въвеждащи, се запознаваш с Андре Линож. Един изключително силен образ на необоримото зло. Древното, неумолимо, вечно зло. Може и да има начин да го надвиеш... но този начин още не е известен. Може и никога да не стане известен. Не всяко Зло, изглежда, си има слаба страна. Поне с такова впечатление оставаш.

Той не е страшният вълк от детските приказки. По-зловещ е от него. Той е пълен с грехове, но това очевидно не му пречи. Да, древен е. По-древен от светците. Може би е самият Дявол. Кой би се усъмнил?
Единственото, което не му е позволено, е да взима насила това, което най-много желае. Но това е твърде малка пречка за него. Твърде, твърде малка...

"Родените в похот, станете на прах.
Да дойдат при мене родените в грях."



В действителност образът на Андре Линож за мен беше най-пълнокръвния и най-интересен в книгата. Цялостното му държание е по някакъв начин енигматично. И ако във филма актьорът действително е успял да улови цялата тази сила в образа, аз ще му сваля шапка, както се казва. Всичко случващо се беше в сянката на Линож, а без него нещата ставаха някак безцветни... като затишие пред буря бе всяка сцена, в която го очакваш да се появи. За да се случи нещо. Понякога знаеш какво ще стане. Може би знаеш всеки път... но го очакваш. Търсиш го. Страхуваш се от него. От неговата древност и от това, което знае. А Линож знае всичко.
По някое време бях започнала да се дразня от начина му на действие. Логичен, между другото. Първо покажи на хората защо не трябва да ти отказват, подсигури се, а после поискай. Мъдро. Просто започва да те тормози към края какво ще е това, което той ще иска. Може би вътре в себе си вече си го осъзнал, но просто искаш да го чуеш и да ти е спокойно, че си познал. 
Всички останали герои бяха просто като кукли в ръцете му, разиграващи неговия театър, осъдени да се страхуват по негова воля. Той прави всичко така лесно. Не вярвам и за миг да се е усъмнил, че ще загуби. Същество като Андре Линож не може да загуби. Това е просто пределно ясно. Той идва от друго време и хората все още са съвсем беззащитни в лапите му. Цялото му излъчване говори за това.
Съчувствието ми към загубилите играта е твърде малко, реално погледнато. Подразниха ме поне в едно от действията в книгата. С нещо дребно, да, но понеже знаеш, че всичко е... обречено да се промени...
Тук доброто просто не оцелява точно по начина, по който те го очакват. Някои много явно "не умеят да губят". В известен смисъл Линож предложи даже нещо хубаво. Донесе смърт, но и подари живот, значи можем да смятаме, че и Дявола умее да отсъжда сравнително право. Да запазва равновесието. Че не видяха ли и самите герои, че дори и Светото писание се оборва само себе си?
Естествено, че винаги ще има губеща страна. Че винаги поне един ще страда. Ако вместо Дявола имахме ангел насреща, страдащият щеше да е господин кмета. Шантава логика, но малкия Дони би заслужил такова превъзпитание поне xD.

Отивам да сравня книгата с филма. Струва ми се, че сега би изглеждал дори по-величествено. По-заплашително. Знае ли човек, може да му се случи нещо като с ремастъра на "То". И би ми било много любопитно.



"Аз съм малко чайниче,
                            тумбесто и сладко..."

15 септември 2016

"Въглен в пепелта" от Сабаа Тахир


„Предстои ти да гориш, защото си въглен в пепелта.”

Сабаа Тахир ме изненада със света и героите, които е сътворила. Удиви ме магията, която вплита във всяка една страница и прави от една необикновена история – нещо прекрасно.
Когато прочетете резюмето на „Въглен в пепелта”, ще си кажете, че историята не се отличава с нищо. Аз не мога да кажа, че идеята в тази книга е оригинална, нито, че похватите, чрез които ни е поднесена, са нещо невиждано. Именно затова споменах магията – толкова ми е трудно да кажа което точно ме привлича, защо се вълнувах и очаквах с нетърпение да видя как ще продължи историята, след като обективно погледнато „Въглен в пепелта” не се отличава много с нещо определено. Може би отговорът е само един – просто е много добре написана. Няма значение колко изтъркан е един сюжет, ако умееш да го развиеш добре. А авторката е успяла да го направи и освен това е включила доста интересни свръхестествени елементи – гулове, ифрити и джинове, които нямат голямо участие, но пък създават особена приказна атмосфера.
В книгата се редуват гледните точки на двама главни герои. Първият е Лайя, която  е обикновено момиче от Книжниците – покорен и тероризиран народ в голямата Империя на Воините. Един ден обаче брат й е заловен и пратен в затвора, а Лайя остава сама, без да има някой, на когото да се опре. Разкъсвана от вина, че не е могла да предотврати залавянето на брат си, тя се свързва със Съпротивата, която се бори за свободата на Книжниците, за да ги помоли да го спасят. Те й обещават помощ. В замяна обаче тя трябва да ги снабдява с ценна информация. Лайя е пратена в крепостта Блекклиф, където се обучават най-свирепите имперски войници – Маските.
Вторият главен герой е Елиас Валерий – той не е искал да бъде Маска, но е нямал избор. Затова копнее за свободата, а единственият начин да я получи, е като дезертира в деня на завършването на обучението си. Планът му за бягство е напълно готов, но неочаквано Елиас е оставен да избира – да избяга, или да се включи в Изпитанията, чиято цел е да изберат нов Император.

Елиас и Лайя ми направиха голямо впечатление. По принцип Лайя не е от типа героини, която ми се нравят. Но макар и да ме дразнеше много в някои моменти, успях да я харесам. Тя е убедена в това, че е безсилна да се бори за хората, които обича, че няма воля, за да направи желанията си реалност. Това донякъде е вярно, само че Лайя съвсем не е толкова слаба. Много пъти постъпваше смело, въпреки страховете си, а това я правеше много по-истинска и дори вълнуваща. Допадна ми, че не е от онези героини със силен дух и воля, които се изправят без колебания срещу трудностите. Не, че има лошо в героите от този тип, но нещата щяха да бъдат много по-различни, ако Лайя беше поредната Катнис.

„- Има два вида вина – промълвявам. – Едната те съсипва, а другата ти дава цел. Остави твоята вина да те тласка напред. Да ти напомня какъв искаш да бъдеш. Тегли чертата в ума си и никога не я прекрачвай.”

Колкото до Елиас, той стана един от любимите ми герои. Веднага ме спечели с това, че се противопоставя на цялото обучение, което учи Маските на жестокост и сляпо подчинение. Той е запазил повече човечност в себе си, отколкото всичките му съученици, взети заедно. Радвах се на всеки момент, в който му се удаваше възможност да докаже колко повече е от другите, когато се отнася до морал. Всичките му качества обаче не могат да му помогнат, щом стане въпрос за жени. Просто не мога да разбера как може нищо да не разбира от женски чувства! Проблемите му с нежния пол адски много ме забавляваха.
Останалите герои ме вълнуваха по различен начин. Сабаа Тахир прави някои от тях доста загадъчни, което само усилва интереса ми към следващата част на книгата, в която се надявам тайните да се изяснят.
„Въглен в пепелта” за мен е едно вълнуващо приключение, написано по грабващ начин. Приключение в един свят, където има чудовища, приказни или не, много пясъчни дюни и хора, които могат да променят света, ако има искра, която да ги възпламени. Герои, които са като въглени в пепелта.

08 септември 2016

Лудост във Викторианска Англия

Да посетиш Викторианска Англия – да усетиш ужаса, да чуеш часовниците, да вкусиш отровния сладкиш, да се докоснеш до сърцето на безумец... докато Смърт те наблюдава през очите на дете.
През 1887 година червенокосата Мирър е затворена в часовник от лудия си дядо. Вътре в него тя се променя и получава нечовешки способности. Полицай на име Голиат я спасява и една година след срещата им двамата обикалят улиците на Лондон, за да премахнат необичайните сили на Мирър. Скоро обаче разбират, че са заинтригували владетеля на Подземния свят, господин Фингърс. Той изпраща своя слуга – Лъвхарт, за да отвлече момичето.
Има много лудост в тази книга. Лудост и безумен ред. Подреден хаос, без усещане за време, с много точни, но нетипични метафори, с хронология на събитията, която не спазва никакви правила, но също така е хитро и умело поднесена. Ишбел Бий има уникален собствен стил – смразява те, удивлява те, забавлява те, кара те да се замислиш. В книгата има и много гледни точки на различни герои – това мен не ме обърка, даже засили интереса ми към героите.

„Проклетият, красив, луд господин Лъвхарт. Вие сте изпълнен със сърца. Изскачат от очите ви, падат в краката ви като отрязани глави. Червата ви са червени панделки. Сърцето ви е роза. Виждам ви, господин Лъвхарт. Виждам какво ви е направил. Убил е част от вас. Погребал ви е под дълбоката земя, погребал ви е жив.”

Интересно е, че главният герой в тази книга е Джон Лъвхарт, а не са Мирър и Голиат. Това според мен е добро решение, защото несъмнено Лъвхарт е много по-нетипичен и любопитен персонаж от другите двама. Той е луд, жесток, лично за мен забавен с ужасните неща, които казва и върши, защото ги прави с такава непринуденост. И в същото време успява да бъде справедлив и героичен. Лъвхарт е пълен с противоречия и точно това обожавам в него. Като цяло ме впечатлиха повече отрицателните герои – например Тъмбълти, който е коравосърдечен убиец без капчица милост и не отстъпва по лудост на Джон. Направо настръхвах от зверствата, които вършеше. Любопитно е и да надникнеш в мислите на подобен психопат. Да не говорим за откаченото му хоби да събира зъби! Господин Фингърс пък не можа да ме спечели, защото е просто безмилостен, груб и лаком, без да бяга от образа на архизлодея. За Албърт също не мога да кажа, че ми допадна, но пък безспорно впечатлява с отвратителните си деяния. Инспектор Уайт пък е положителният образ, който нямаше как да не харесам. Той просто е роден за детектив, неподкупен и морален е... но също така разбира, че някои неща не могат да се свършат по правилния начин. Колкото до Голиат – той не бяга от типичния образ на добрия закрилник, а Мирър е симпатична, но доста пасивна героиня. Особено интересно е обаче да видиш Лондон през нейните очи – очите на дете, което вижда, но не разбира напълно ужасите около себе си и заради това ги приема за нещо нормално.

„В известен смисъл всички сме колекционери на чудатости.”

Колкото до нещата, които не ми допаднаха – малко са. Например финалът – прекалено лесно се стигна до него. Искаше ми се да има някакви трудности и напрежение, които да направят нещата по-сериозни. Прекалено бързият и сякаш претупан завършек не ме удовлетвори, но това не значи, че краят е написан зле.
Като за финал – допадна ми това, че историята е напълно завършена. Колкото до корицата и оформлението - просто страхотни! Не мога да се нарадвам на книжката!