22 октомври 2016

Спасение има само в ада

Някои от вас може би ще изтръпнат от ужас, но всяко спасение си има цена.

Сянката е бъдещето. Той е спасението. Той е адът. И смята да промени света. Сянката не ни пита дали искаме да живеем в неговия нов свят. Защото той вече е прозрял истината и единственият начин да ни накара да я приемем, е като изпълни целта си. Но има хора, които  ще се противопоставят на неговото радикално решение. И тези хора могат да бъдат най-неочакваните.
Професорът по символика Робърт Лангдън се събужда в клиника без никакви спомени от последните няколко дни. В болничната стая към него се насочва пистолет... и играта започва. Доктор Сиена Брукс го спасява от смърт и му помага да избяга от преследвачите му, които изникват на всяка крачка. Скоро Лангдън открива две неща – Сиена крие истинската си самоличност, а в сакото му има странен предмет със знака на биологично оръжие върху него. Харвардсият професор няма друг избор, освен да се опита да разбере защо е преследван и какво представлява опасният предмет. Откриването на истината се оказва трудно начинание, а отговорите не могат да излязат наяве без разгадаване на символи в древни сгради и много познания по история на изкуството – неща, които са напълно в специалността на Лангдън. Един от ключовете към загадката е „Божествена комедия” от Данте. Но каква връзка може да има тя с едно предполагаемо биологично оръжие в сакото на професора?
 „Ад” ме спечели още с първите страници с нетрадиционния подход към историята.  Бях шокирана от развоя на събитията още в първата глава! С развитието на сюжета изникваха все повече и повече въпроси без отговор, а действието се развиваше невероятно бързо. Както „Изгубеният символ” (ревю тук), така и "Ад" ме държеше на нокти през цялото време, но въпреки това го имаше и неприятният момент, когато не можех да се отърва от чувството, че героите нямат убедителни (или абсолютно никакви) мотиви зад действията си. Ако в хода на историята направите същата глупава грешка като мен – а именно да се съмнявате в автора, то трябва да знаете, че в „Ад” всичко е перфектно, колкото и преувеличено да звучи. Дан Браун несъмнено знае как да ме накара да стоя до късно за „още една глава”, но най-хубавата част от книгата му е, когато минеш средата и развръзката започне. Аз лично се почувствах адски глупаво, когато осъзнах, че някои отговори са били пред очите ми, а изобщо не съм ги забелязала, но за други обрати в сюжета нямаше как да се досетя. Именно това е най-хубавото. „Ад” е пълна с изненади, които бягат от всяко клише. Въпреки че трябваше да съм го разбрала, когато стигнах развръзката, без всякакви основания смятах, че краят ще е клиширан (къде ми е бил умът?). Но, разбира се, не – той е най-изненадващият и може би най-справедливият завършек.

Мили Боже, нека светът запомни името ми не като на греховно чудовище,
а като на божествен спасител, какъвто знаеш, че съм. Нека човечеството проумее
какъв дар му оставям.

Водещата тема в книгата е пренаселеността на Земята. Дан Браун представя становището на учения Бертран Зобрист (наричащ себе си Сянката) убедително и подплатено с множество факти. Самият герой е изключително харизматичен персонаж. От всяка негова реплика и действие си личи силният фанатизъм и енергия, които влага в идеите си. Според Зобрист населението на земята е надхвърлило нормалните граници и ще продължи да расте, докато не се изчерпат всички хранителни ресурси и човешкият вид не измре от глад. Ученият смята, че обществото не прави нищо, за да спре своето самоунищожение. Кой тогава ще вземе нещата в свои ръце? Кой, ако не той? Кога, ако не сега?

Ако искате повече чиста вода на глава от населението, ви трябват по-малко хора на тази планета. Ако искате да намалите вредните емисии от колите, ви трябват по-малко шофьори. Ако искате океаните и моретата да възстановят популациите си от риба, ви трябват по-малко хора, които ядат риба!

Освен темата за прираста на населението, книгата е и едно приключение из света на изкуството – картини, литература и религиозни символи. Могат да се научат много любопитни факти за тях, а също така и за множество известни туристически обекти. Всичката тази информация има отношение към действието и спомага за развитието му, така че книгата е както наситена с мистерия, така е и изключително образователна.
Много неща няма да очаквате в „Ад”, но от началото е ясно едно:

За да стигне до рая, човек трябва да мине през ада.

15 октомври 2016

Просто 19 години по-късно... може би...


Когато Хари беше на 11, разбра нещо специално. По доста нестандартен и вълшебен начин.
Когато аз бях на 11, получих едно, подобно на неговото, писмо. Под формата на една вълшебна книга.
Аз израснах в "Хогуортс". Вярно, никога не бях силно открояваща се "вещица". Не ходех на разни събития, не се обличах като магьосница, но и до ден днешен знам абсолютно всичко. Завърших училището за магия. Истински експерт съм. Чела съм книгите най-малко по четири-пет пъти. И всичко това го казвам не с цел да намеря някой, с когото да си мерим фенството, а просто за да изясня какво е "Хари Потър" за мен.

"Всичко беше наред"...
Бях малко разочарована от седмата книга от поредицата. Очаквах нещо много по-дръзко и грандиозно за финал. Затова последната глава, където набързо са нахвърляни няколко думи за това кой как е в живота, не ми е от любимите. Но помня добре последните три думи, понеже те бяха заключителни за мен. Все едно "Хогуортс" ми даваше тапията и ме изпращаше по живо, по здраво. Всичко беше наред... и завесите се спускат. Така беше за мен. Бях удовлетворена поне за това. Че не чувствам никаква празнина. Нямаше нещо, което да липсва...
Е, да, липсваха всичките ми любими герои, освен един-двама, но... Но.

Какво изпитах, когато чух за пиесата?
Всъщност нищо конкретно. Малко скептично бях настроена към новините за чернокожа Хърмаяни, просто защото съм от онези хора, които вярват, че някои "канони" просто трябва да се спазват. Все пак хвърлиха толкова старание за филмите, дойдоха до България да търсят Виктор Крум (и грандиозно се провалиха, но поне направиха опит!), направиха всичко, точно както трябва да си е (поне за мен)! Вярно, че по едно време Краб и Гойл бяха малко странни, но това са тъпи подробности, кой ги помни тях xD.
Какво изпитах, когато чух за книгата?
Смесени чувства. Нервираше ме истерията по "осмата" книга. Защото какво осмо има в нея, по дяволите?! Аз не видях нищо. Все още не виждам. Съжалявам. Може да е история за света на Хари, но не е история за истинския Хари. Прост факт. Наистина.

Сама по себе си книгата е хубава. Хубав спомен за "ученическите години" в магьосническото училище на всеки закоравял фен на поредицата. Като й видиш името и си спомняш.
Но и аз като тийн пишех непрестанно фен-фикшъни за Хари Потър (имам един запазен, който е поне стотина страници, мога ли да го издам като деветата книга?). Постоянно участвах в милиарди училища за роул плей. Всички тези истории, които сме изписали тогава, не са истинската магия. Както и тази книга не е.
Липсваше й онази щипка вълшебство, която съм свикнала да очаквам, когато чуя "Хари Потър". Липсваха й и още доста неща.
Например, никога не съм харесвала Хари и Рон. Хърмаяни да, донякъде... Но и аз си имам определени очаквания за образите им, които не съвпадат с представените тук. Да кажем, че бяха "плоски", отдалечени. Като цяло всички герои се държаха отдалечено, някак обикновено. Предсказуемо. Безинтересно. Албус и Скорпиус пък бяха просто двама некадърни тийнове. Не,  излъгах ви, Албус печели титлата, него бих го нарекла и непоносимо "мрънкЯло" понякога. Скорпиус беше всъщност симпатичен.
Странното по едно време беше, че всички останали деца - Джеймс, Лили, Роуз, Хюго... те сякаш изведнъж изчезнаха. Вярно, за момента друго е по-важното, но аз не си представям семейството на Хари така. Нито пък това на Рон.
Всички се държаха прекалено... прецизно един към друг. Твърде официално. Твърде делово. Твърде неистински.
От друга страна, тъй като Драко е един от тези, които обичам, но пък не е герой, който е представен в дълбочина в оригиналната поредица, тук ми хареса много. Може би в това се крие разковничето - силата е там, където авторите на тази история не бъркат твърде надълбоко в чувствата на феновете.
Все пак играта със Снейп наистина заболя. Наистина. Не беше моят Снейп, но си беше гадно.
Като цяло обаче си заставам твърдо зад мнението, че не се държат като себе си, а аз като фен искам точно това.

Идеята за "прокълнатото дете" като цяло ми беше също глупава. Прекопирана. С абсолютно нито една оригинална черта. Даже дразнеща. Безумна. Някакво досадно "ами ако вмъкнем една конспирацийка"... Летенето през времето на моменти излизаше малко... ами, невъзможно xD Бягаше от принципите, така да се каже. Беше си точно ала фенове си вмъкват своите идеи. Знам ли, не ми хареса...
Осъзнавам, че това все пак е пиеса... но явно не осъзнавам добре факта, че сигурно е правена от носталгия по фенщината и прочие. Ако осъзная по-добре това, сигурно ще приема факта за цялото това опростяване.
Ех... въпреки това леко се дразня. xD

Не мога да си представя това нещо като пиеса, като нещо, което се играе на сцената. "Хари Потър" си е магическа вселена, която се нуждае от повече цветове, повече думи. На сцена просто, мисля си, ще е нереално... неистинско, ако искате. Колкото и безумно да звучи.

Въпреки всичко ще дам на тази книга четири звезди. Заради добрите спомени и заради това, че ме накара да отворя архивите на познанията си. Само се моля още някой да не се похвали, че си е взел осмата история, че се изприщвам (което, за жалост, ще стане още утре, уверявам ви).

И (понеже умирам да го направя) вметвам и серия тъпи въпроси, които се зародиха, докато гледах корицата:
Какво му е предварителното на това издание? Ще има още едно ли, какво? И може ли да е предварително нещо, което е излязло след като пиесата вече е била на сцена, ако се ориентирам по датата на издаване и датата на пиесата, която присъства в книгата...