18 юли 2017

Като изгубен свят...

През 1912-та година се случва необяснимо чудо. Светлина в небето, като комета... на хоризонта там, където е Европа, отвъд океана.
На следващата сутрин светът е вече различен.
Европа я няма. Заглъхнали са всички възможни за времето си информационни канали. Пълна тишина.
Един кораб, пътуващ за европейско пристанище, вече приближаващ се до старата земя... открива на нейно място друга земя.
Тази нова Европа е чужда, враждебна и необяснимо древна, въпреки че се е появила едва вчера.
И тъй като хората също ги няма, а земята е населена с чудновати нови видове, сега човечеството може да започне да пише нова страница в историята си. Може да се опита да завладее този свят отново за себе си...

Още в първия миг, в който видях "Дарвиния" (издателство Бард, 2009), в мен остана някакво силно желание да чета за непознати светове, чудновати създания и невероятни открития такива, каквито бихме ги намерили в "Изгубеният свят" на Дойл, например. "Дарвиния" ми звучеше точно толкова приключенско и в този смисъл фантастично и нереално. Самото име. Пък и тази корица някак...
Началото на историята наистина не ме разочарова в тази насока. Когато пред теб се появява един нов, непознат свят с невероятни мащаби, който на пръв поглед не изглежда враждебен, но всъщност е... Това си е тръпка.
Чуеш ли за експедиция във вътрешността, тръпката става още по-осезаема... Навътре в новия свят! Дори да бях от експедицията на Колумб, нямаше да се чувствам така! (Всъщност... сигурно нямаше, горките хора са се радвали поне, че виждат земя... глупаво сравнение, усещам се... но няма значение).
Тук обаче идва заветното НО.
Заради което "Дарвиния" получи от мен 2,5-3 от 5 звездички в Goodreads.
Може би са и няколко "но"-та наведнъж...

Авторът има съвсем друго виждане на нещата от моето. Това не е престъпление, идеята все пак си е негова. Но аз пък си имам правото да мрънкам по въпроса.
Уилсън обръща твърде голямо внимание (за моя вкус) на политическите отношения Америка - Нова Англия в момента, в който експедицията към вътрешността на Дарвиния тръгва на път. Жалко, защото колко по-интересно щеше да е откриването на чудатите нови неща, ако не бяхме принудени да четем за абсолютно ужасната съпруга на Гилфорд, която кой знае защо той влачи със себе си от Америка и оставя в Англия, където тя веднагически му изневерява... Толкова глупава жена по принцип много, много отдавна не съм срещала в каква да е книга, но както и да е.
Връзката на съпругата на Гилфорд с политиката е, че тя, естествено, забърсва някакъв войник и прочее безумни истории... Само за няма и няколко месеца вече е отчаяна от живота "вдовица с дете" и ние сме длъжни да я съжаляваме, горката...

Преглъщаме някак жената на Гилфорд и експедицията във вътрешността на континента стига до смайващото откритие в Алпите. Страхотно!
Но господин Уилсън точно тогава решава да нанесе решителен удар на мечтите за нещо в стил "Изгубеният свят" като се забърква с физика, космос, звезди, зелени човечета и каквито други подобни неща се сетите, в нереално усложнена смес от всичко, побрано на три странички "интерлюдия". Атомна бомба за мозъка, който досега спокойно е следил несгодите на няколко обикновени изследователи...

Общо-взето, мечтите за изгубен свят трябва да приключат точно след тази интерлюдия, защото след това вече нищо не оставя дори малка надежда за каквото аз очаквах...
Това доста ме натъжи, честно казано. Винаги си казвам да нямам очаквания само по заглавие, корица или няколко прочетени реда, но...
Ако не беше "твърдата" фантастика, вкарана в средата, щеше някак да е по-приятно като четиво, това книжле. Авторът не дразни със стила си, но за мен се е престарал в опита си да впечатли някого с физиката или нещо такова.
Героите по принцип са само като някакви портретни образи. Доста скицирани, развити само в начален стадий. Все едно ти е кой какво казва, кой умира или кой живее. Дори главните герои не впечатляват с нещо кой знае какво. Помня жената на Гилфорд само защото беше абсолютна идиотка, а това е една от най-силните черти на герой в книгата изобщо, тъй да се каже.
Онова край свещения кладенец е доста скучно като развитие...

Но станаха доста негативи, а фактът, че прочетох с любопитство цялата книжка (тя всъщност не е голяма) говори, че ме е занимавала добре и ми е било приятно.
Любимата ми присъда напоследък гласи - за плажа!
Може и - преди държавни! На мен лично ми беше много приятно с нея преди/след изпит...

Няма коментари:

Публикуване на коментар