12 февруари 2018

Пътят на юг, пътят към никъде


Отнема време да се подготвиш да пишеш за тази книга. Защото в "Пътят" на Кормак Маккарти (Пергамент Прес; 2012) обект за изследване е човешката душа - или е по-точно да се каже "човекът, загубил душата си" след преживяването на един глобален апокалипсис.

Пред очите ни е следната картина - обезлюдени сгради, опожарени дървета, замърсени води... схващате картинката. И макар това да е като предупреждение за едно възможно бъдеще, тук всички тези ужаси се превръщат просто във фон. Място на действието, където се разиграва една също толкова голяма драма. Макар и да е само с двама актьори.
Мъжът и неговото момче. Те говорят само за най-необходимите неща - как ще открият храна, кое е най-безопасното място за лагер... говорят за тези неща, понеже не е останало нищо друго, което да си заслужава да бъде обсъдено. Няма нищо по-важно. А думите им дори не заслужават тире за пряка реч. Сякаш мъжът и момчето са незначителна част от пейзажа. И погледнато реално, те наистина са просто едни ходещи останки...
Накъде са тръгнали? Мъжът казва, че посоката е юг. Но може да бъде и запад, изток... има ли значение? Важно е движението. От една опасност към друга.
Дали са сами на пътя? Молят се да са сами. Защото страшното в този нов свят не са замърсените води, не са падащите дървета. Страшното са другите. И това, което могат да ти направят, ако имаш храна... и още по-лошо, ако нямаш.
Може би по-страшно от всичко това са кошмарите, които идват нощем. Спомени за друг свят.

Когато сънищата ти са от свят, който никога не е бил или никога няма да бъде, и ти си щастлив, тогава ще си се предал. Разбираш ли? А ти не можеш да се предадеш. Няма да ти позволя.

"Пътят" те потапя в скръбта чрез всичките си метафори, които най-добре описват реалността. Тъгата е навсякъде. Няма минало.... никой няма право на минало. Дори градовете вече нямат имена, защото не са им нужни.
И започваш да се чудиш колко силна може да бъде една връзка в такъв свят. И късмет ли е, че си жив? Въпреки всичко мъжът и момчето продължават по пътя. Вървят все към някъде, когато вече има само никъде. Но не можеш да знаеш какво би открил, ако не опитваш, нали?
"Пътят" е преживяване. Тази дума никога не ми е звучала толкова на мястото си. Това е книга за мъжа и момчето. Изгубили себе си, но и намиращи себе си един в друг.

Имената на нещата бавно следват самите неща и потъват в забвение. Цветовете. Имената на птиците. Храните. И най-накрая имената на нещата, за които си вярвал, че са истински. Оказва се, че са били по-крехки, отколкото си предполагал. Колко от тях вече ги няма? Когато свещеният език бъде лишен от своите референти, той губи и своята реалност. Думите се свиват като нещо, което се опитва да запази топлината си. Преди да трепнат и да изчезнат завинаги.

Няма коментари:

Публикуване на коментар